Завъртях очи.
— Друго си е да ходиш с полицай — одобри баба ми. — Винаги е готов.
Седнах срещу нея и грабнах парче от пилето.
— Винаги готови са бойскаутите — възразих аз. — Полицаите са винаги гладни.
— Сега, след като поех живота си в свои ръце, смятам да се хвана на работа — съобщи ни баба. — Възнамерявам да стана ченге. Как мислиш, добро ченге ли ще излезе от мен? — обърна се тя към Морели.
— Според мен от вас ще излезе страхотно ченге, лошото само е, че имаме възрастова граница.
Баба стисна устни.
— Попари всичките ми надежди. Само как ги мразя тия възрастови граници! Е, тогава не ми остава нищо друго, освен да стана агентка по издирването на хора, просрочили съдебната гаранция.
Потърсих помощ от Морели, той обаче беше забучил нос в чинията.
— За тая работа се иска да знаеш да караш кола — обясних на баба. — Ти нямаш книжка.
— И бездруго смятах да си изкарам — възрази тя. — Първото нещо, което ще направя утре сутринта, е да се запиша на кормуване. Дори си имам кола. Чичо ти Шандор ми остави буика и понеже ти вече не го караш, мисля да го пробвам. Автомобил за чудо и приказ.
Допотопна каруца!
След като излапахме до шушка пилето, баба се опря на масата и стана.
— Я да разчистим — рече тя, — а после ще погледаме кино. На път за насам се отбих във видеотеката.
Заспа насред „Терминатор“, както седеше изправена, сякаш е глътнала бастун, с глава, клюмнала върху гърдите й.
— Май е време да си вървя — каза Морели. — Ще ви оставя двечките да си изясните отношенията.
Изпратих го до вратата.
— Нещо ново за Рейнджъра?
— Нищо. Дори слух.
Понякога липсата на новини е равнозначна на добри новини. Поне можех да бъда сигурна, че не го е отнесъл отливът. Морели ме притегли до себе си и ме целуна, а аз усетих обичайния гъдел на обичайните места.
— Знаеш ми номера — рече той. — Пет пари не давам кой какво си мисли.
Събудих се на канапето вкисната, със схванат врат. Някой тропаше в кухнята. Не беше нужно да съм Айнщайн, за да се досетя кой.
— Страхотна сутрин, нали? — възкликна баба. — Вече забърках палачинки. Сложила съм и кафето.
Какво пък, може би си имаше и предимства баба да е при мен.
Тя разбърка тестото за палачинки.
— Реших тая сутрин да не се мотаем, да закусим набързо и после да ме хвърлиш до кормуването.
Добре, че колата ми бе изгоряла като факла.
— В момента нямам кола — напомних аз. — Стана злополука.
— Пак ли? Какво е станало пък сега? Да не е изгоряла? Или е била обстрелвана? Или е смачкана на хармоника?
Налях си чаша кафе.
— Изгоря. Но аз нямам никаква вина.
— Да ти имам живота! — ахна баба. — Никога не скучаеш. Бързи коли, бързи мъже, бърза храна. Нямам нищо против и аз да живея като теб.
Беше права за бързата храна.
— Днес сутринта ти нямаше вестника — оплака се баба. — Слязох долу и погледнах, всичките ти комшии си имат вестници, а ти — не.
— Аз не съм абонирана — обясних й. — Ако ми трябва вестник, просто си купувам.
Или взимам от съседите.
— Без вестник закуската ни няма да е истинска закуска — замърмори баба. — Трябва да прочета сатиричната страница и некролозите, а днес исках да проверя и за апартамент.
— Ще ти донеса вестник — обещах аз. Не исках заради мен да се забави с търсенето на апартамент.
Не си свалих горнището на бархетната пижамка на зелени карета, която отиваше много на сините ми кръвясали очи. Навлякох отгоре късо дънково яке „Левис“, нахлузих долнището на сивия анцуг и кубинките, които не си направих труда да завързвам, нахлупих си шапка върху косата — кестенява, къдрава и дълга до раменете, която сега приличаше на рунтава къделя — и грабнах ключовете от колата.
— Връщам се ей сега — провикнах се от антрето. — Ще изтичам до „711“.
Натиснах копчето на асансьора. Вратите се разтвориха и аз само дето не припаднах. Рейнджъра се беше облегнал върху задната стена и беше кръстосал ръце върху гърдите си — впи в мен черни изпитателни очи и се подсмихна едва доловимо.
— Качвай се — подкани.
За разлика от друг път не беше облечен от глава до пети в черно — не ти трябва борец. Беше с кафяво кожено яке, доста износени бежови дънки и гумени ботуши. Косата му, открай време прихваната отзад на опашле, беше подстригана късо. Върху лицето му се чернееше двудневна брада, от която зъбите му изглеждаха по-бели, а мургавото му латиноамериканско лице — още по-мургаво. Кумчо Вълчо, облечен като Храбрия шивач.
— Майко мила! — простенах аз и усетих как ме плисва нещо, за което предпочитам да не си признавам. — Изглеждаш по-различно.
— Изглеждам като средностатистически мъж.
Да, точно така.
Рейнджъра се пресегна, сграбчи ме отпред за якето и ме дръпна в асансьора. Натисна копчето, та вратите да се затворят, сетне натисна и стоп-бутона.
— Трябва да поговорим.
Глава 3
Рейнджъра е служил в специалните части и още си е едър като канара — същинско кълбо от мускули. Беше застанал на педя от мен, та се видях принудена да поотметна глава, за да го гледам в очите.
— Сега ли ставаш? — попита ме той. Погледнах се.
— Защо питаш, заради пижамата ли?
— Заради пижамата, косата… вцепенението.
— Ти си причина за вцепенението.
— Да де — съгласи се Рейнджъра. — Такъв съм си. Докарвам жените до вцепенение.
— Какво се е случило?
— Имах среща с Хомър Рамос и след като си тръгнах, някой го е убил.
— Пожарът?
— Нямам нищо общо.
— Знаеш ли кой е очистил Рамос? Рейнджъра се вторачи в мен.
— Досещам се.
— В полицията мислят, че си го очистил ти. Имат те на видеозапис.
— В полицията само се надяват да съм го убил аз. Трудно ми е да си представя, че наистина ме мислят за извършителя. Не се славя като чак толкова смотан.
— Да, затова пък се славиш като… а бе славиш се, че убиваш хора.
Рейнджъра ми се ухили.
— Долни клюки. — Погледна ключовете в ръката ми. — Отиваш ли някъде?
— Баба дойде да живее при мен за ден-два. Иска вестник, ще отскоча до „711“.
В очите му грейна усмивка.
