някого. Беше втората от общо петте долепени една до друга къщи. Иззад покривите надзъртаха дървета. Архитектът беше оставил между групите постройки зелен пояс.
Пообиколих квартала, за да го разгледам, и пак минах покрай къщата на Рамос. Никаква промяна. Свързах се по пейджъра с Рейнджъра и след пет минути той ми звънна по клетъчния.
— Какво точно искаш от мен? — попитах го. — Намирам се пред къщата, но не се вижда нищо, пък и не мога да вися тук цяла вечност. Няма къде да се скрия.
— Върни се довечера, след като се стъмни. Виж дали ще му дойдат гости.
— С какво се занимава по цял ден?
— С какво ли не — отвърна Рейнджъра. — Семейство Рамос имат къща и в Дийл. Когато Александър идва да живее в нея, въртят бизнеса главно от къщата край плажа. Преди пожара Ханибал стоеше почти през цялото време в сградата в центъра. Имаше кабинет на четвъртия етаж.
— Каква кола кара?
— Тъмнозелен ягуар.
— Женен ли е?
— Когато е в Санта Барбара.
— Нещо друго ще ми кажеш ли?
— Да — отговори Рейнджъра. — Внимавай.
Тъкмо затвори, и телефонът иззвъня отново.
— Баба ти с теб ли е? — поинтересува се майка ми.
— Не. На работа съм.
— Къде ли е тогава? Звъня у теб, но никой не вдига.
— Сутринта баба имаше урок по кормуване.
— Майко мила! Пресвета Богородице!
— После щяла да излиза с Мелвина.
— Нали обеща да я наглеждаш? Ти какво си мислиш! Тази жена не умее да кормува. Ще вземе да изпотрепе стотици невинни хора.
— Не се притеснявай. Нали е с инструктор?
— С инструктор била, моля ви се! Баба ти никакъв инструктор не може да я оправи. Ами пистолетът? Претърсих цялата къща, няма го никъде.
Баба ми има пистолет четирийсет и пети калибър с дълга цев, който вечно крие от майка ми. Взела го е от една своя приятелка — Елзи, която пък го купила на разпродажба на вещи втора употреба. Сега пистолетът сигурно беше в дамската чанта на баба. Така чантата щяла да бъде по-тежка, ако, не дай си Боже, я нападнела някоя мутра и й се наложело да се брани с чантата. Сигурно беше така, но мен ако питате, баба просто обича да се прави на Клинт Истууд.
— Само това оставаше — да се размотава по пътищата с пистолет! — завайка се майка ми.
— Добре де — опитах се да я успокоя. — Ще поговоря с нея. Но и без мен знаеш за какво й е пистолетът.
— Защо точно на мен! — проплака майка ми. — Защо? Не знаех отговора на тоя въпрос, затова затворих.
Паркирах колата, заобиколих къщите и тръгнах по асфалтирана пътека за велосипедисти. Минаваше покрай зеления пояс зад къщата на Рамос и от нея успях да огледам хубавичко прозорците на втория етаж. За беда нямаше какво толкова да оглеждам, понеже и тук пердетата бяха спуснати. Високата тухлена стена пък затулваше прозорците на първия етаж. А бях готова да се обзаложа на цяло кило понички, че те са отворени. Там не се налагаше да дърпат пердетата. И бездруго никой не можеше да надзърне през тях. Освен ако, разбира се, не се покатереше най-нагло на тухлената стена и не се тропосаше отгоре точно като Хъмпти Дъмпти в очакване да го сполети беда.
Реших, че бедата ще връхлети по-бавно, ако Хъмпти се покатери на стената по тъмно, когато няма да го видят, затуй продължих нататък по пътеката, излязох в другия край на редицата къщи, а оттам на шосето и се върнах при колата.
Лула стоеше на вратата, когато спрях пред кантората на Вини.
— Е, ти ми скри шайбата! — възкликна тя. — Това пък сега какво е?
— Ролсваген.
— Гледам, чукнат е тук-там.
— Морис Мънсън беше вкиснат.
— Той ли те подреди така? Водиш ли го?
— Реших да отложа това удоволствие.
Лула се запревива от смях, още малко, и щеше да си докара херния.
— Трябва да му натрием наглия нос. Виж го ти него, да блъска ролсваген! Ей, Кони — извика тя, — ела да видиш, моля ти се, с каква количка се е обзавела Стефани. С истински ролсваген.
— Взела съм го само за малко — заоправдавах се аз. — Докато си прибера осигуровката.
— А какви са тези врътки отстрани?
— Фурии.
— Да, бе! Как не се сетих!
Иззад Сребристата фурия изскочи лъскав черен джип чероки, от който слезе Джойс Барнхард. Беше облечена в черен кожен панталон, черно кожено бюстие, в което едвам се побираха огромните й гърди и черно кожено яке, беше нахлузила и черни ботуши на високи токове. Косата й беше огненочервена, беше навита на огромни букли и бе вдигната на висок кок. Очите й бяха очертани с черен молив, миглите й бяха наплескани със спирала. Както се беше издокарала, приличаше на Барби.
— Чувала съм, че в спиралите за удължаване на миглите слагали косъмчета от плъх — подметна й Лула. — Дано си прочела съставките върху етикета, когато си я купувала.
Джойс погледна Сребристата фурия.
— Да не би в града да е дошъл цирк? Това сигурно е колата на клоуните.
— Това е уникат: ролсваген — уточни Лула. — Не ти ли харесва?
Джойс се подсмихна.
— А, защо, харесва ми. Но сега си мисля за друго — как да похарча парите, които ще прибера, задето съм заловила Рейнджъра.
— Да бе, вярно — подсмихна се и Лула. — Явно разполагаш с много свободно време. Ще има да почакаме, докато го заловиш.
— Ще го пипна, ще видиш — зарече се Джойс. — Винаги си хващам човека.
И всички чужди мъже, помислих горчиво аз.
— Е, Джойс, много ни е приятно да стоим тук и да си бъбрим с теб — вметна Лула. — Но си имаме по- интересни занимания. Трябва да заловим един негодник, пуснат под тлъста гаранция. Тъкмо бяхме тръгнали да го търсим.
— С какво ще го търсите, с палячовската количка ли? — поинтересува се Джойс.
— Не, с моя файърбърд — уточни Лула. — На такива важни акции ходим само с файърбърда.
— Трябва да се видя с Вини — каза Джойс. — Някой е допуснал грешка в молбата за пускане под гаранция на Рейнджъра. Исках да видя адреса, а мястото в графата е празно.
Ние с Лула се спогледахме и се подсмихнахме.
— Представяш ли си! — възкликна Лула.
Никой не знае къде точно живее Рейнджъра. В шофьорската му книжка е посочен адресът на мъжко старопиталище на
— Е, какво ще кажеш? — попита Лула, след като Джойс влезе в кантората. — В настроение ли си да идем да му разкажем играта на Морис Мънсън?
— Не знам. Хлопа му дъската.
— Е, голям праз — възкликна Лула. — Това изобщо не ме плаши. Ще взема да му надупча тъпия задник. Той не е стрелял по теб, нали?
