— Не.
— Значи е по-нормален от повечето ми комшии.
— Сигурна ли си, че след онова, което се случи със Сребристата фурия, си готова да идеш при Мънсън с файърбърда?
— Първо на първо, за да ме извадиш от твоята Сребриста фурия, ще ти трябва отварачка за консерви. Пък и вътре има само две седалки, на които ще седим ние, така че, ако спипаме Мънсън, ще се наложи да го вържем отгоре на покрива, за да го доведем дотук. Не че имам нещо против, но ще се позабавим.
Лула отиде при кантонерките и изрита долното дясно чекмедже. То отскочи и се отвори, колежката извади отвътре глок четирийсети калибър и го пъхна в дамската си чанта.
— А, без патаклами, чу ли! — подвикнах аз.
— То се знае — увери ме тя. — Това е застраховката на колата.
Докато стигнем на
— Не изглеждаш никак добре — каза Лула.
— Прилоша ми от колата.
— На теб никога не ти прилошава от коли.
— Прилошава ми, и още как, особено когато съм тръгнала да залавям някого, който току-що ми се е нахвърлил с крик.
— Ти не бери грижа за това. А е размахал крика, а съм му напълнила задника с олово.
— А, не! Казах ти вече, не искам патаклами!
— Да де, но това е застраховката „Живот“.
Опитах се да я изгледам кръвнишки, но къде ти! Не се получи. Само въздъхнах тежко.
— Коя е неговата къща? — поинтересува се Лула.
— Оная със зелената врата.
— Не личи дали вътре има някого.
Минахме два пъти покрай къщата, после заобиколихме отзад по черния път и спряхме пред гаража на Мънсън. Слязох от автомобила и надзърнах през прашното странично прозорче. Краун викторията си се мъдреше вътре. Ох, да му се не види, не ми върви, и туйто!
— Слушай сега какъв е планът — заобяснявах на Лула. — Ти отиваш на предната врата. Той не те е виждал. Няма да се усъмни. Представи се и му кажи да дойде с теб в центъра на града. После той ще се измъкне през задния вход, за да иде при колата си, и аз — хоп! ще му изскоча изневиделица и ще му щракна белезниците.
— Става. Ако има нещо, само свирни и ще ти се притека на помощ.
Лула отпраши с колата, а аз се промъкнах крадешком до задния вход на Мънсън и се долепих до стената — да не ме види. Тръснах лютивия спрей, за да видя дали вътре има нещо, и нададох ухо да чуя кога Лула ще похлопа на предната врата.
Тя почука след няколко минути — чу се приглушен разговор, после някой се приближи до задната врата и отключи. Вратата се отвори и навън излезе Морис Мънсън.
— Стой, не мърдай! — подвикнах аз и теглих един шут на вратата. — А си мръднал, а съм те напръскала с лютивия спрей!
— Ах, ти! Изигра ме!
Държах в лявата ръка спрея, а в дясната — белезниците.
— Обърни се — наредих аз. — Горе ръцете! Долепи длани до стената!
— Мразя те! — изписка негодникът му с негодник. — Същия дол дренки си като жена ми. Подла властна лъжкиня. Дори приличаш на нея. Същата чорлава къдрава кестенява коса — не ти трябва сплъстено валмо!
— Сплъстено валмо ли! Я повтори!
— Живеех си живота, ама тая кучка оплеска всичко. Имах си голяма къща и хубаво автомобилче. Имах си дори съраунд саунд.
— И какво стана?
— Оная пачавра ме заряза. Бил съм скучен. Представяш ли си! Един прекрасен ден си намери адвокат и ми се изтърси с пикап — обра ме до шушка. Отмъкна ми всичко, цялата покъщнина, всички сервизи до последната чашка, задигна дори лъжиците. — Той махна към къщата. — Само това ми остана. Някаква си скапана къща и краун Виктория втора употреба, която на всичкото отгоре ще изплащам още цели две години. А съм бъхтил цели петнайсет години във фабриката за копчета, сили не ми останаха и сега какво! Тъпча се с овесена каша в тая миша дупка.
— Майко мила!
— Я чакай малко — сепна се той. — Дай поне да заключа. Къщата не е нищо особено, но ми е всичко, което ми е останало.
— Добре, заключвай. Но без резки движения.
Мънсън ми обърна гръб, заключи, завъртя се като пумпал и ме бутна.
— О, пардон! Извинявай. Изгубих равновесие.
Аз се дръпнах.
— Какво държиш в ръката си?
— Запалка. Все си виждала запалка, нали? Знаеш ли как работи?
Той я щракна и се показа пламъче.
— Пусни я на земята!
Онзи я размаха.
— Виж я колко е хубава. Запалката, де. Знаеш ли каква е тая запалка? А на бас, че няма да се сетиш.
— Казах вече, пусни я.
Мънсън я вдигна и я доближи до лицето ми.
— А сега ще изгориш. Вече не можеш да го предотвратиш.
— Какви ги дрънкаш, бе! Ужас!
Бях облечена в дънки, бяла тениска и отгоре бархетна риза на зелено-черни карета. Погледнах надолу и видях, че пешът на ризата гори.
— Да изгориш в пъкъла дано! — подвикна ми Мънсън.
Пуснах белезниците и лютивия спрей и за нула време смъкнах ризата. Метнах я на земята и я угасих с крака. Докато я гася, Мънсън офейка. Натиснах задната врата. Грънци! Заключено. Чу се двигател на автомобил. Погледнах към черния път и що да видя — краун викторията профуча покрай мен.
Вдигнах ризата от земята и пак си я облякох. Долната дясна част я нямаше.
Лула се бе облегнала на колата си, когато се показах иззад ъгъла.
— Къде е Мънсън? — попита тя.
— Няма го.
Тя ми погледна ризата и вдигна вежда.
— Мога да се закълна, че когато започнахме, ризата ти си беше цяла-целеничка.
— Не ми се говори за това.
— Както гледам, ризата ти е опечена. Първо колата ти, а сега и ризата. Както е тръгнало, тази седмица ще биеш всички рекорди.
— Изобщо не ми се налага да си вадя хляба така — проплаках аз. — Има толкова много хубави работи, а виж с какво съм седнала да се занимавам.
— И какви са тия хубави работи?
— В „Макдоналдс“ на Маркет търсят хора.
— Чувала съм, че ако работиш там, ти дават пържени картофки на корем.
Натиснах и предната врата на Мънсън. И тук заключено. Надзърнах през прозореца на партера. Мънсън беше лепнал отгоре избелял от слънцето лист хартия на цветчета, но отстрани пак бе останала пролука. Стаята беше в доста окаяно състояние. Издраскано дюшеме. Продънено канапе, заметнато с протъркана кувертюра от жълт плюш. Допотопен телевизор върху евтина метална поставка. Масичка от светло дърво
