— Вече нямаш кола, моето момиче.
Да бе!
— Забравих. — Взрях се в него. — А ти откъде знаеш?
— Няма я на паркинга.
А, да.
— И какво е станало с колата ти? — попита Рейнджъра.
— Отправи се към автомобилния рай.
Той натисна копчето за третия етаж. Вратата се отвори, Рейнджъра натисна стопа, изтича на стълбищната площадка и грабна вестника, оставен на пода пред апартамент номер три.
— Но това е вестникът на господин Клайн! — възроптах аз.
Рейнджъра ми го връчи и натисна копчето за втория етаж.
— Карай, и ти ще му направиш някаква услуга.
— Защо не се яви пред съда?
— Сега не ми е до това. Трябва да намеря един човек, а как да го направя, ако ме задържат?
— Или убият.
— Точно така — потвърди Рейнджъра. — И ако ме убият. Не смятам, че тъкмо сега е в мой интерес да се появявам на обществено място, и то в ден и час, известни на всички.
— Вчера при мен дойдоха двама бабаити, приличаха ми на мафиоти. Мичъл и Хабиб. Смятали, моля ти се, да ме следят, докато ги отведа при теб.
— Работят за Артуро Столе.
— За Артуро Столе ли? Царя на килимите? И каква е връзката?
— Не ти трябва да знаеш.
— Един вид, ако ми кажеш, после ще се наложи да ме убиеш ли?
— Ако ти кажа, някой друг може да реши да те убие.
— Останах с впечатлението, че Мичъл не е голям поклонник на Александър Рамос.
— С правилно впечатление си останала. — Рейнджъра ми връчи картичка с адрес. — Искам по съвместителство да следиш един човек. Ханибал Рамос. Първородният син и вторият човек в империята Рамос. Посочва за местожителство Калифорния, но напоследък нещо се заседава все повече в Джърси.
— Сега тук ли е?
— От три седмици. Има къща в квартала при магистрала 29.
— Не мислиш, че е гръмнал брат си, нали?
— Не е пръв в списъка ми — потвърди Рейнджъра. — Ще пратя един от моите да ти докара кола.
Рейнджъра работеше с малка армийка мъже, които да му вършат едно-друго. Повечето бяха бивши военни, още по-откачени и от него.
— Не! Не се налага.
Нещо не ми вървеше с колите. Кончината им често завършваше с това, че се намесваше полиция, а колите на Рейнджъра са с произход, който трудно ще докажеш.
Рейнджъра се върна в асансьора.
— Не се доближавай много-много до Рамос — заръча ми той. — Не е от добрите.
Вратата се затвори. Рейнджъра отново изчезна.
Излязох от банята, облечена в обичайната си униформа: дънки, кубинки и тениска, току-що си бях взела душ и бях готова да започна деня. Баба си четеше вестника на масата в трапезарията, а Откаченяка седеше срещу нея и похапваше сладко-сладко палачинки.
— Ей, маце — провикна се той, — баба ти ме почерпи палачинки. Голям късмет си извадила, че е дошла да живее при теб. Тя е върхът.
Баба се усмихна.
— Голям сладур, нали? — рече ми тя.
— Много ми е кофти за вчера — подхвана пак Откаченяка, — затова съм ти докарал кола. Временно, де. Помниш ли, разказвах ти за един мой приятел — Прекупвача? Направо беше сломен, щом разбра за пожара, и каза, че щял само да се радва, ако караш някоя от колите му, докато си намериш нова.
— Тази е крадена, нали?
— Бива ли да говориш така! Приличам ли ти на такъв човек?
— Приличаш ми на човек, който ще задигне кола, без да му мигне и окото.
— Е, дори да е така, не го правя през цялото време. Тази тук наистина си е редовна. А и ти я даваме временно.
Наистина ми трябваше автомобил.
— Само за ден-два — вметнах. — Докато си получа парите от застраховката.
Откаченяка се дръпна от празната чиния и ми пусна в ръката връзка ключове.
— Забавлявай се, маце! Колата е космическа. Лично съм я избрал, да ти допълва аурата.
— Каква марка е?
— „Ролсваген“. Сребриста фурия.
Така значи, фурия.
— Добре. Хиляди благодарности. Да те откарам ли до вас?
Той излезе в антрето.
— Ще се върна пеш. Да се поразкърша.
— Днес нямам и един свободен миг — оповести баба. — Сутринта съм на кормуване. После следобед ще ходим с Мелвина да оглеждаме апартаменти.
— По джоба ли ти е да си взимаш апартамент?
— Заделила съм някой и друг долар от къщата, дето я продадох. Кътах ги за старчески дом, но ако се докарам чак дотам, ще взема да си тегля куршума.
Аз се свъсих.
— Е, няма още утре да се напълня с олово, де — успокои ме баба. — Остават ми още доста годинки. Пък и съм обмислила всичко. Ако захапеш дулото, ще ти отхвърчи само тилът. Така Стива от погребалното бюро няма да се чуди как да те разкрасява — и бездруго никой не ти вижда в ковчега тила. Трябва само да внимаваш да не ти трепне ръката и да оплескаш всичко, например да си откъснеш ухото. — Тя остави вестника. — На връщане ще се отбия да взема пържолки за вечеря. А сега трябва да се готвя за кормуването.
Аз пък трябваше да ходя на работа. Лошото бе, че хич не ми се работеше — не ми се дебнеше Ханибал Рамос. И никак, ама никак не ми се запознаваше с Морис Мънсън. На драго сърце бих си се върнала в легълцето, но за това не дават пари, а аз трябва да си плащам наема. Пък и вече нямах легло. Баба ми го беше окупирала.
Е, какво толкова, нищо няма да ми стане, ако прегледам папката на Мънсън. Извадих я и я разлистих. Ако не броим побоя, изнасилването и опита за кремацията, Мънсън не изглеждаше чак толкова страшен. Не си беше изклъцкал върху челото пречупени кръстове. Беше вписал срещу „Адрес“
Рекс спеше в консервената кутия от супа, баба беше в банята, затова и излязох без излишни церемонии. Отидох на паркинга и затърсих с поглед
Стиснах очи с надеждата, че щом ги отворя, колата ще е изчезнала. Броих до три и ги отворих. Колата пак си стоеше там.
Изтичах обратно в апартамента, грабнах шапка и тъмни очила и се върнах при колата. Седнах зад волана, сгърбих се и дим да ме няма. Сребристата фурия изобщо не е съвместима с аурата ми, заповтарях си. Моята аура не е наполовина фолксваген костенурка.
След двайсетина минути вече бях на
