бас, че ако съм червенокоса, ще почне да ме сваля.
Майка ми понечи да възроптае, но после се отказа и се пресегна да вземе купата с руската салата с пилешко.
Хич не ми се мислеше какво ще стане, ако някой наистина тръгне да сваля баба, затова хванах бика за рогата и преминах на горещата тема.
— Чухте ли за пожара в центъра на града?
Баба си сложи още майонеза върху хлебчето.
— В оная сграда на
— Нещо друго?
— Естър ми каза, че вчера, докато оглеждали сградата, намерили на третия етаж труп.
— А каза ли ти кой е починалият?
— Хомър Рамос. Бил изгорял като главня, направо се бил спаружил. И бил прострелян. Имал ей такава дупка в главата. Погледнах във вестника дали са го изложили в погребалния дом на Стива, но там не пише нищо. А ми се щеше да го видя. Мен ако питате, си е доста съмнително, че Стива ще се справи с такава чудесия. Е, може да тури малко повечко грим на лицето, както беше направил с Муги Бус, но виж, с тялото щеше да се издъни — така де, как да разкрасиш обгорял като главня труп! Е, ако погледнем нещата откъм хубавата им страна, Рамос ще спестят пари от погребението, защото Хомър вече си е кремиран. Достатъчно е да го напъхат в урната. Всъщност не, нали главата е цяла, щом са видели, че има дупка в нея. Главата няма да се събере в урната. Освен ако не я клъцнат с лопатата. Обзалагам се, че един-два удара са достатъчни, та да падне като зряла круша.
Майка ми долепи салфетката до устата си.
— Да не ти е зле? — притесни се баба. — Пак ли получи горещи вълни? — Наведе се към мен и изшушука: — От критическата е.
— Не е от критическата — тросна се майка ми.
— Знаят ли кой е стрелял по Рамос? — попитах аз баба.
— Естър не ми спомена нищо.
В един часа вече бях преяла с руска салата и с оризовия пудинг на майка ми. Затътрих се криво-ляво от къщата до хондата и мярнах през два-три двора Мичъл и Хабиб. Мичъл ми махна, все едно съм му първа приятелка. Аз се качих в колата, без да отвърна на поздрава му, и подкарах пак към Откаченяка.
Почуках на вратата и той ме посрещна, не по-малко стъписан от първия път.
— А, да — рече накрая.
И се изкиска пиянски.
— Изпразни си джобовете — наредих му аз.
Той се подчини и от единия му джоб изпадна цигаре за марихуана, което изтрополи по цимента пред вратата. Вдигнах го и го метнах вътре в къщата.
— Нещо друго? — поинтересувах се. — ЛСД, трева?
— Не, маце. А на теб намират ли ти се? Поклатих глава. Мозъкът му сигурно приличаше на парчетата мъртви корали, каквито продават по магазините за домашни любимци — да си ги слагаш в аквариума при рибките.
Откаченяка се взря в хондичката долу.
— Това ли ти е колата?
— Да.
Той затвори очи и протегна ръце.
— Никаква енергия — оповести. — Не долавям никаква енергия. Тая кола не е за теб. — Откаченяка отвори очи и закрета по тротоара, като си придърпа торбестите панталони. — Коя зодия си?
— Везни.
— Ето на! Така си и знаех. Ти си воден знак. А колата ти е земен. Недей да я караш повече, маце. Ти носиш съзидателна сила, тая таратайка ще ти я изпие.
— Така си е — съгласих се аз. — Но нямах пари за друга. Качвай се.
— Имам един приятел, който може да ти намери подходящо автомобилче. Нещо като прекупвач на коли е.
— Ще го имам предвид.
Откаченяка се сгъна на предната седалка и си сложи слънчеви очила.
— Така е по-добре, маце — съобщи ми иззад очилата. — Много по-добре.
Полицейското управление в Трентън се помещава в същата сграда, както и съдът — квадратна строга постройка от червени тухли, плод на джаста-праста архитектурата, присъща на всички общински сгради.
Спрях на паркинга и вкарах Откаченяка вътре. На хартия не можех да го предам на властите — все пак не бях пазителка на реда, а само излавях хората, които са си просрочили гаранцията. Затова, преди да се заема с бумагите, звъннах един телефон на Вини — да дойде и да се оправя по-нататък.
— Вини ще се появи всеки момент — обясних на Откаченяка и го сложих да седне на скамейката до съдебния пристав. — Имам да свърша още нещо в участъка, ще те оставя за малко сам.
— Ама разбира се, маце. Ти не бери грижа за мен. Ще се оправя и без теб.
— Само да си мръднал оттук!
— Няма, бе, човек!
Качих се горе в отдел „Тежки престъпления“ и заварих Брайън Саймън на бюрото. Бяха го повишили съвсем наскоро, той бе смъкнал униформата преди, има-няма, два месеца и още не знаеше как да се облича. Днес се беше издокарал в яке на жълто-кафяви карета, в тъмносин панталон с армейска кройка, бежови мокасини и червени чорапи, беше си сложил и вратовръзка, толкова широка, че преспокойно можеше да мине и за лигавниче.
— Тук не ви ли задължават да се обличате по-прилично? — попитах аз. — Както си се натруфил, току- виж те пратили да живееш в Кънектикът.
— Защо утре сутрин не наминеш към нас да ми подбереш дрехите?
— Боже, колко сме докачливи! Мисля, че това не е най-подходящото време.
— Не разбирам какво му е неподходящото — подметна Саймън. — Казвай какво те води насам.
— Каръл Забо.
— На тая й хлопа дъската. Блъсна се право в мен. И после офейка.
— Била е притеснена.
— Само не ми пробутвай ония дрънканици за предменструалния синдром.
— Направила го е заради едни гащи, всъщност жартиери.
Саймън завъртя очи.
— Ето на̀! Почва се.
— Излизала е от магазина за секси бельо „Фредерикс ъф Холивуд“ и е била притеснена, понеже тъкмо си е била купила въпросните жартиери.
— Не виждам какво му е притеснителното да си купиш жартиери.
— Ти често ли се притесняваш?
— Не ми задавай тъпи въпроси. Хайде, изплюй камъчето, защо си дошла?
— Надявах се да свалиш обвиненията.
— И дума да не става!
Седнах на стола до писалището.
— Направи ми тая услуга, ще ти бъда много признателна. Каръл ми е приятелка. Сутринта едвам я разубедих да слезе от моста.
— И защо се е качила на моста, заради някакви си жартиери ли?
— Вие, мъжете, от дума не разбирате — присвих очи аз. — Големи пердета сте.
— Няма такова нещо. Аз съм си поетична душа. Дори съм чел „Мостовете на Медисън“. Цели два пъти.
