Мъжът, който не караше, въздъхна тежко.
— Значи отказвате да се качите в колата, така ли?
— Така.
— Добре тогава. Ето каква е работата. Търсим един ваш приятел. Или може би вече не ви е приятел. Може би и вие го търсите.
— Нещо такова.
— Та си рекохме — защо да не се сработим! Да станем комбина.
— А, без тия!
— В такъв случай ще се наложи да ви следим. Решихме да ви предупредим, да не би да се притесните.
— Кои сте вие?
— Това там зад волана е Хабиб. А аз съм Мичъл.
— Не, друго имах предвид. За кого работите?
Бях почти сигурна, че вече знам отговора, но защо за всеки случай да не попитам?
— Предпочитаме да не разкриваме името на своя работодател — поясни Мичъл. — Пък и на вас то не ви говори нищо. За вас е важно да разберете, че не бива да затаявате нищо, понеже ще вземем да се ядосаме.
— Да, а ядосаме ли се, ставаме неприятни — допълни Хабиб и ми се закани с пръст. — С нас шега не бива. Нали? — попита той Мичъл. — Ако ни ядосате, ще ви изкормим и ще покрием с червата ви целия паркинг през закусвалнята на братовчед ми Мохамед „711“.
— Ти да не си превъртял? — тросна се Мичъл. — Няма да покриваме никакви паркинги с черва. А дори и да покриваме, няма да е паркингът пред „711“ — от там в неделя си купувам вестник.
— Добре де, няма — склони Хабиб. — Тогава бихме могли да направим нещо от сексуално естество. Бихме могли да извършим с нея забавни деяния, сексуални перверзни… много, много пъти. Ако живееше в моята страна, щеше да бъде опозорена за цял живот, всички щяха да странят от нея като от прокажена. Но тъй като тя безспорно е покварена извратена американка, сто на сто ще се израдва на перверзните деяния, които ще й причиним. Я чакай! Можем и да я осакатим, за да й стане неприятно.
— Ей, нямам нищо против осакатяването, но без сексуални деяния — отсече Мичъл. — Аз съм семеен мъж, надуши ли ме жената, ще ми се стъжни играта.
Глава 2
Вдигнах ръце.
— Казвайте какво искате, де!
— Искаме твоето приятелче Рейнджъра и знаем, че го търсиш — поясни Мичъл.
— Изобщо не търся Рейнджъра. Вини го възложи на Джойс Барнхард.
— Не я знам коя е тая Джойс. Все едно ми говориш за Баба Меца — рече Мичъл. — Затова пък познавам теб. И ти казвам, че търсиш Рейнджъра. И щом го намериш, ще ни съобщиш. И ако не вземеш присърце тая… тая отговорност, ще има горчиво да съжаляваш.
— От-го-вор-ност — натърти Хабиб. — Хареса ми. Добре го каза. Мисла да го запомня.
— Мисля — поправи го Мичъл. — Произнася се мисля.
— Мисла.
— Мисля!
— Точно така го и казах. Мисла.
— Чалмата е отскоро тук — рече ми Мичъл. — Работеше за нашия работодател, само че в друго качество, в Пакистан, но се домъкна заедно с последната пратка стоки и сега не можем да се отървем от него. Още не е наясно с нещата.
— Не съм ти никаква чалма — подвикна Хабиб. — Къде виждаш чалма на главата ми? Сега вече съм в Америка и не нося такива дивотии. Бива ли да говориш така за мен!
— Чалма — повтори Мичъл.
Хабиб присви очи.
— Мръсно американско псе.
— Тъпо кречетало.
— Смрадлив камилар.
— Що не си го завреш отзад! — рече Мичъл.
— Дано ти окапят ташаците — не му остана длъжен Хабиб.
Май можех да не се притеснявам от тия двамата — както беше тръгнало, щяха да се избият още преди да се е стъмнило.
— Е, трябва да вървя — прекъснах ги аз. — Ще ида да хапна у нашите.
— Явно си закъсала здравата за мангизи — подметна Мичъл, — щом си се докарала дотам да обядваш у вашите. Стига да направиш каквото искаме, ще бъдем повече от щедри.
— Дори и да исках да намеря Рейнджъра, а аз не искам, нямаше да мога да го направя. Той е неуловим.
— Така си е, но доколкото подразбрах, ти си много печена. Пък и издирваш хора, пуснати под гаранция… и си длъжна да ги изправиш пред съда — живи или мъртви. Никога не се издънваш.
Отворих вратата на хондата и седнах зад волана.
— Кажете на Александър Рамос да си намери някой друг, който да му издири Рейнджъра.
Мичъл ме погледна така, сякаш е глътнал бастун.
— Не работим за малкия вагабонтин. Ще прощаваш за израза.
Това ме накара и аз да застана като ударена с парцал.
— За кого тогава работите?
— Вече ти обяснихме. Не можем да разкрием тази информация.
Майко мила!
Когато спрях пред къщата, баба ми вече стоеше на вратата. Откакто дядо ми си купуваше лотарийните билети направо от Дядо Боже, баба бе дошла да живее с нашите. Беше с късо подстригана стоманеносива коса, на която правеше студено къдрене. Ядеше като стръвница и имаше кожа като пилешка супа. Лактите й бяха остри като бодлива тел. Беше с бели кецове и пурпурен найлонов анцуг, плъзгаше напред-назад горното си чене, от което разбрах, че си е наумила нещо.
— Добре си ни дошла! Тъкмо слагахме обяда — израдва ми се тя. Майка ти е купила салата с пилешко и хлебчета.
Хвърлих един поглед към хола. Фотьойлът на баща ми беше празен.
— Излезе с таксито — поясни баба. — Уайти Блохър му звънна да идел да замества някого.
Баща ми, който навремето бе работил в пощата, вече се бе пенсионирал, но от време на време ходеше да кара такси, ала не толкова за да спечели някой долар, а по-скоро за да се изнесе от къщи. При него да кара такси обикновено означаваше да играе белот у някой приятел.
Окачих си якето в дрешника в коридора и заех мястото си на кухненската маса. Майка ми и баща ми живеят в двуетажна къща, тясна като дядовата ръкавичка. Прозорците на хола гледат към улицата, тези в трапезарията — към алеята между нашата и съседната къща, а прозорецът в кухнята — към задния двор, китен и подреден, но твърде посърнал по това време на годината.
Баба седна срещу мен.
— Мисля да си сменя цвета на косата — оповести тя. — Роуз Котман си я боядиса червена и изглежда доста добре. Хвана си и ново гадже. — Баба си взе едно от хлебчетата и го разряза с големия нож. — И на мен ще ми дойде добре да си хвана гадже.
— Роуз Котман е на трийсет и пет години — напомни й майка ми.
— Е, и аз съм почти на трийсет и пет — каза баба. — Всички ми повтарят, че годините не ми личат.
Беше си самата истина. Баба изглеждаше най-малко на деветдесет. Обичах си я много, но земното притягане не бе благосклонно към нея.
— Хвърлила съм око на един в пенсионерския клуб — допълни баба. — Като изваден от кутийка е. А на
