От нея слезе Мичъл, който дойде и надникна през прозореца откъм моята страна.
— Пак ли я караш тая трошка! — попита той. — Явно ти е личен рекорд. И какви са това куче и тая дебелана?
Лула го прониза със стръвен поглед.
— Не се притеснявай — успокоих я. — Познавам го.
— А, не се и съмнявам — рече колежката. — Да му тегля ли куршума?
— Хайде малко по-късно.
— Както кажеш! — рече Лула.
Изнесе си телесата от буика и тръгна към кантората.
— Е? — попита Мичъл.
— Какво е? Нищо.
— Наистина ме разочароваш.
— Значи Александър Рамос не ти е особено симпатичен.
— Просто не сме в неговия отбор.
— Сигурно му е тежко на човека, все пак син е изгубил.
— То беше един син, не е за разправяне! — подметна Мичъл. — Ако бях на мястото на баща му, изобщо нямаше да ми е тежко. Голям несретник. Дай му да се друса.
— Ами Ханибал? И той ли е наркоман?
— А, не. Той е акула. Александър е трябвало да го кръсти Челюстите.
— Е, аз ще вървя — казах аз. — Имам работа. Трябва да се срещна с едни хора.
— Днес ние с Чалмата нямаме много работа, та решихме да те последим.
— Защо не го ударите на живот?
Мичъл се подсмихна.
— Пък и не искам да ме следят — добавих.
Онзи продължи да се хили.
Погледнах към колите, които идваха към нас по
— Майко мила! — изкрещях, когато Мънсън зави рязко, мина през бялата линия по средата на шосето и се насочи право към мен.
— Ужас! — извика и Мичъл и паникьосан, затанцува на едно място като огромен дресиран мечок.
В последния момент Мънсън свърна рязко, за да не премаже Мичъл, изгуби контрол над волана и се заби с все сила в лимузината. За миг ми се стори, че двата автомобила са се залепили безвъзвратно, после обаче чух как Мънсън натиска до дупка газта. Краун викторията отскочи към половин метър назад и отпраши с преден калник, който затрополи по пътя.
Ние с Мичъл се спуснахме към лимузината и надзърнахме да видим какво става с Хабиб.
— Какво, по дяволите, беше това? — подвикна той.
Предната лява четвъртина на лимузината се бе нагънала на хармоника и се бе забила в гумата, капакът беше хлътнал. Хабиб, общо взето, изглеждаше здрав и невредим, лимузината обаче не можеше да помръдне и на сантиметър — поне докато някой не дойдеше да изтегли калника от гумата. Много лошо за Хабиб и Мичъл. Много добре за мен. Поне за известно време на Хабиб и Мичъл нямаше да им е до това да ме следят.
— Тоя беше ненормален — кресна Хабиб. — Видях му очите. Беше си чалнат. Записахте ли му номера?
— Всичко се разигра светкавично — поясни Мичъл. — Божке ле, кретенът му кретен караше право насам. Мислех, че се цели в мен. Мислех… Господи, мислех…
— Уплаши се като женка — притече му се на помощ Хабиб.
— Точно така — подкрепих го аз, — като свинката.
Бях на кръстопът. Умирах от желание да им кажа кой е карал онзи автомобил. Ако видеха сметката на Мънсън, щях да си отдъхна. Вече нямаше да има кой да ми пали ризата. И да ме гони с крика. Но щях и да бъде донякъде виновна за смъртта на Мънсън — не исках да се мъча от угризения на съвестта. Нека по- добре Мънсън си живее и съдът да се разправя с него.
— Оплачете се в полицията — посъветвах ги. — Ще се навъртам тук, ще ви помогна, но знаете как е.
— Да, знаем — потвърди Мичъл. — Чака те работа. Трябва да се срещнеш с едни хора.
Наближаваше дванайсет на обяд, когато двамата с Боб се понесохме покрай градската къща на Ханибал. Спрях на ъгъла и звъннах на Рейнджъра, за да кажа на телефонния му секретар, че имам новини. После известно време си гризах долната устна, докато набера смелост да сляза от колата и ида да шпионирам Ханибал.
Е, чудо голямо, какво си се притеснила такава, започнах да си втълпявам аз. Погледни къщата! Спретната и китна! Всичко е мирно и кротко. Ханибал го няма. Точно като вчера. Отиваш отзад, надзърташ и си тръгваш по живо, по здраво. Нищо няма да ти стане.
Така де, защо да не го направиш! Дишай дълбоко! Мисли позитивно!
Грабнах каишката на Боб и го затеглих към велосипедната пътека зад къщите. Щом излязох при къщата на Ханибал, спрях и нададох ухо. Тихо като в гроб. Пък и Боб изглеждаше отегчен. Ако от другата страна на оградата имаше някого, псето щеше да почне да се дърпа, нали така? Огледах стената. Видя им се страшничка. Особено като знаем, че предния път, когато бях идвала тук, бяха стреляли по мен.
Я стига, пак си заповтарях. Няма да мислиш негативно. Какво при тези обстоятелства ще направи Спайдърмен — човекът паяк? Или Ватман? Какво ще направи Брус Уилис? Брус с летящ старт ще долепи кецове до стената и за нула време ще я изкатери. Завързах Боб за един храст и хукнах към зида. Подскочих възможно най-високо, впих пръсти в горния край на оградата и увиснах. Поех си дълбоко въздух, стиснах зъби и се опитах да се изтегля… къде ти! Ами сега! Брус отдавна да се е прехвърлил от другата страна. Но той сигурно ходеше да спортува.
Пуснах се, свлякох се долу и погледнах дървото. В ствола му се мъдреше куршум. Не, не изгарях от желание да се катеря пак на проклетото дърво. Закръжих напред-назад, попуках със стави. Ами Рейнджъра? — запитах се. Нали уж му помагах. На мое място той отдавна да се е покатерил на дървото и да е надзърнал в къщата.
— Да де, но аз не съм Рейнджъра — казах на Боб.
Той ме изгледа с влажни очи.
— Хайде, от мен да мине — отсъдих накрая. — Ще се кача на тъпото дърво.
Покатерих се доста бързо, огледах се, не видях в къщата или в двора да става нещо и пак слязох долу. Отвързах Боб и се върнах тичешком при колата, където седнах и зачаках да иззвъни телефонът. След две- три минути Боб се прехвърли на задната седалка и зае позиция като за сън.
В един часа още си чаках Рейнджъра да ми се обади и тъкмо си казах, че съм гладна, когато вратата на гаража в къщата на Ханибал се плъзна и на заден ход оттам излезе зеленият ягуар.
Ужас, къщата изобщо не е била празна!
Вратата се затвори и ягуарът пое в противоположната посока, към магистралата. Не се виждаше кой точно е зад волана, но бях готова да се обзаложа, че е Ханибал. Подкарах и настигнах ягуара тъкмо преди той да излезе от отбивната. Внимавах да не се приближавам много-много, но и да не го губя от поглед.
Подминахме центъра на града и се отправихме на юг, после поехме на изток по междущатската магистрала. Конете още не се надбягваха на хиподрума „Монмът“, до лятото лунапаркът беше затворен. Това стесняваше възможностите до къщата в Дийл.
Боб пет пари не даваше, че става нещо, спеше си сладко на задната седалка, и туйто. Виж, аз не бях чак толкова спокойна. Не ми се случва всеки ден да следя мафиоти. Макар че на хартия Ханибал Рамос не беше член на мафията. Всъщност не бях съвсем сигурна, според мен обаче мафията не беше в същата гилдия, както картелът на контрабандистите на оръжие.
При
