— Невъзможни сте! — простена Лула.
Отворих вратата и Боб излетя навън. Спря с блеснали очи при буика и завъртя опашка.
— Много ми е умничък — похвалих го пред Лула. — Возил се е само веднъж в колата ми, а вече я познава.
— Какво стана с ролсвагена?
— Върнах го на Прекупвача.
Слънцето вече се извисяваше в небето, разсейваше сутрешната мъглица и топлеше Трентън. Чиновниците и хората, излезли на пазар, се стичаха към центъра на града. На паркинга се бяха подредили училищни автобуси — чакаха края на часовете. Домакините в Бърг бяха препасали престилките. А приятелката ми Мерилин Труро пиеше третото си двойно кафе без кофеин, но с мляко и умуваше дали да не си сложи втора лепенка за отказване от тютюнопушенето — идеше й да удуши с двете си ръце следващия на опашката.
Ние с Лула и Боб бяхме погълнати от мислите си, докато пътувахме по
— За теб не знам, но днес не съм в настроение да му устройваме клопки — отбеляза Лула, когато стигнахме къщата на Мънсън. — Предлагам да му избием вратата и да го спипаме още преди да се е окопитил.
— Ама разбира се — съгласих се аз.
Знаех, естествено, от досегашната ни съвместна работа, че и двете не ни бива да избиваме врати. Все пак, докато си седяхме мирно и кротко, заключени в колата, ми се виждаше напълно осъществимо.
Минахме зад къщата, слязох и надзърнах през прозореца в гаража на Мънсън. Ни кола, ни дявол. Лоша работа! Мънсън вероятно не си беше вкъщи.
— Тук няма кола — съобщих на Лула.
— Ами сега!
Пак заобиколихме, върнахме се на улицата, спряхме и почукахме на входната врата. Никой. Надзърнахме през прозорците. Нищо.
— Ами ако се е скрил под леглото? — предположи Лула. — Дали все пак да не избием вратата?
Отстъпих назад и описах с ръка широка дъга.
— След теб.
— А, не — възропта колежката. — Ти си първа.
— Не, не… настоявам.
— Не ти, а аз настоявам.
— Хайде, от мен да мине — склоних накрая. — Дай да погледнем истината в очите. Никоя от нас не може да избие вратата.
— Ако искам, ще я избия, и още как! — възрази Лула.
— Само че точно сега не ми се избиват врати.
— Да де.
— Ти какво си мислиш, че няма да я направя на трески ли?
— Точно това ти и предлагам.
— Без мен — отсече колежката.
Вратата на съседната къща се отвори и оттам надзърна някаква бабка.
— Какво става тук?
— Търсим Морис Мънсън — отвърнах аз.
— Няма го вкъщи.
— Така ли? А вие откъде знаете? — намеси се и Лула.
— Откъде сте толкова сигурна, че не се е скрил под леглото?
— Бях зад къщата, когато отпраши нанякъде с колата. Бях отишла да пусна кучето и Мънсън излезе с ей такъв куфар. Каза, че известно време щял да отсъства. Лично аз предпочитам да не се връща. Хлопа му дъската, така ще знаете. Арестуваха го, понеже пречука жена си, но някакъв идиот съдия взе, че го пусна, моля ви се, под гаранция. Представяте ли си?
— Сега я втасахме! — завайка се Лула.
Бабката ни огледа от глава до пети.
— Вие какви сте му, приятелки ли?
— Не съвсем — уточних аз. — Работим за агенцията, изплатила съдебната гаранция на Мънсън. — Връчих й визитната си картичка. — Ако се върне, звъннете един телефон, ще ви бъда признателна.
— На всяка цена — обеща жената. — Но ми се струва, че той няма да се върне скоро.
Боб ни чакаше търпеливо в колата и ни се зарадва много, когато се върнахме и се качихме.
— Сигурно иска да закуси — предположи Лула.
— Вече е закусвал.
— Нека го кажа другояче. Лула сигурно иска да закуси.
— Какво по-точно ти се яде?
— Едни пържени филийки ще ми дойдат добре. А също ванилов шейк.
Превключих на скорост и се отправих към „Макдоналдс“.
— Как сте? — попита хлапето на гишето. — Още ли си търсите работа?
— Мисля по въпроса.
Взехме си филийки и шейк за всички и спряхме в дъното на паркинга, за да се подкрепим и да прегрупираме силите. Боб си изяде филийките, без да ги дъвче. Излока си и шейка и погледна с копнеж през прозореца.
— Боб май иска да се поразтъпче — каза Лула.
Отворих вратата и го пуснах.
— Не се отдалечавай!
Боб скочи долу и започна да се върти в кръгче, като от време на време душеше асфалта.
— Какво прави? — полюбопитства Лула. — Защо се върти в кръгче? Защо… Майко мила, по-добре не гледай. Имам чувството, че ще свърши оная работа насред паркинга. Божичко, погледни! Цяла камара.
Боб се върна при буика, седна, завъртя опашка и ухилен, зачака да го пусна вътре.
Пуснах го, после ние с Лула се снишихме на седалките.
— Как мислиш, дали някой видя? — попитах аз колежката.
— Мисля, че видяха
— Ужас! — възкликнах. — Не си нося лопатката за кучешки изпражнения.
— Лопатката за кучешки изпражнения, моля ви се! Не бих се приближила до това и с предпазен скафандър!
— Не мога да оставя мръсотията насред паркинга.
— Защо не ги размажеш с гумите? — предложи Лула. — Нали се сещаш… за да се разпльоскат.
Включих двигателя, дадох на заден и насочих буика право към купчинката.
— Я затвори прозорците — подвикна колежката.
— Готова ли си?
Лула си запуши носа.
— Готова.
Натиснах газта до дупка и се впуснах в атака.
ПЛЬОК!
Отворихме прозорците и надзърнахме да видим какво е станало.
— Как мислиш? Дали да не повторя?
— Няма да е зле — съгласи се Лула. — И си го избий от главата да постъпваш на работа тук.
Исках да проверя набързичко какво става у Ханибал, но нямах намерение да посвещавам и Лула в начинанието, затова я излъгах, че цял ден съм щяла да пазя Боб, и я върнах в кантората. Спрях при тротоара и хоп! — зад мен изникна черната лимузина.
