Рейнджъра ме последва в кухнята.
— Не, мерси.
Дадох му листчето, където бях нарисувала къщата.
— Ето ти схемата, за която ме помоли.
— Имаш ли да ми казваш още нещо?
Знаеше за Александър Рамос.
— Откъде разбра?
— Държа под наблюдение къщата на плажа. Видях те как качваш на колата Рамос.
Напълних две чаши с мляко и ги пъхнах в микровълновата.
— Тоя не е добре! Да спира който му падне колкото да си проси цигари!
Рейнджъра се подсмихна.
— Опитвала ли си някога да откажеш цигарите?
Поклатих глава.
— Тогава не можеш да му влезеш в положението.
— А ти някога пушил ли си?
— Всичко съм правил. — Рейнджъра вдигна от плота алармата и я завъртя. — Забелязах, че предпазната верига е счупена.
— Ти не си първият ми посетител тази нощ.
— Какво се е случило?
— Един с просрочена съдебна гаранция ми се изтърси в апартамента. Прострелях го в крака и той си обра крушите.
— Сигурно не си чела „Наръчник за залавяне на хора, просрочили съдебната гаранция“. Ако случайно не знаеш, длъжни сме да залавяме лошите и да ги изправяме пред съда.
Смесих какаото с топлото млекце.
— Рамос настоява днес пак да съм идела. Предложи ми работа като контрабандистка на цигари.
— Не ставаш за това. Понякога Александър се вдетинява и страда от мания за преследване. Трябва да пие лекарства, но се случва и да пропусне. Ханибал е наел телохранители да го наглеждат, но той ги разиграва като маймуни. Само да му падне случай, и духва. Двамата с Ханибал си оспорват надмощието. Хич не се навирай между шамарите.
— Колко прекрасно е всичко! — възкликна баба, след като се вмъкна в кухнята и си взе млякото с какаото. — При теб е много по-забавно. Докато живеех при майка ти, нито веднъж не се е случвало мъж да ни дойде посред нощ на гости.
Рейнджъра върна алармата върху плота.
— Трябва да вървя. Да ви е сладко!
Изпратих го до вратата.
— Какво още да направя за теб? Искаш ли да ти прибирам пощата? Или да ти поливам цветята?
— Адвокатът ми прибира пощата. А цветята си ги поливам сам.
— Значи се чувстваш в безопасност в пещерата на Ватман?
Ъгълчетата на устните му се извиха в усмивка. Рейнджъра се наведе и ме млясна по тила, точно над тениската.
— Сладки сънища!
Преди да си тръгне, каза довиждане и на баба, която още се мотаеше в кухнята.
— Какъв възпитан симпатичен младеж — отбеляза тя. — И обвивката си я бива.
Отидох при гардероба, намерих й пиенето и си сипнах в млякото с какао.
На другата сутрин и двете с баба ни гонеше махмурлук.
— Не бива да пия какао толкова късно през нощта — затюхка се тя. — Имам чувството, че очите ми ще се пръснат. Сигурно трябва да се прегледам за глаукома.
— Още по-добре да си провериш алкохола в кръвта.
Глътнах два аспирина и се повлякох към паркинга. Хабиб и Мичъл вече бяха там — чакаха в зелен автомобил комби с две детски седалчици отзад, но без деца.
— Много ви е хубава колата — подметнах аз. — Точно като за целта.
— Не почвай пак — тросна се Мичъл. — Днес не ми е до шеги.
— Това е колата на жена ти, нали?
Онзи ме изгледа на кръв.
— За да ви улесня живота и за да не се изгубите, още отсега ви казвам, че първо ще се отбия до кантората.
— Мразя я тая държава! — подвикна Хабиб. — Тя е проклета. Самото въплъщение на злото.
Отидох в кантората и паркирах отпред. Хабиб пък спря на половин пресечка, но без да гаси двигателя.
— Ей, сладур! — викна Лула. — Къде е Боб?
— Остана с баба. Да си отспят.
— Както гледам, и ти е трябвало да останеш. Изглеждаш като влачена от порой. Ако и останалото ти лице беше черно, както сенките под очите ти, преспокойно можеше да дойдеш да живееш при нас в махалата. Е, добрата новина е, че с тия твои тъмни сенки и кръвясали очи човек не забелязва огромната гадна пъпка.
А наистина добрата новина бе, че днес изобщо не се притеснявах от пъпката. Странно, в живота ти изниква дреболия от рода на това, че някой заплашва да те убие, и ти в миг забравяш за пъпките. Онова, за което днес се притеснявах, бе как да пипна Мънсън. Не изгарях от желание да прекарам още една безсънна нощ и да се мятам от страх, че той ще ми се домъкне всеки момент и ще вземе да ме подпали.
— Имам чувството, че тази сутрин Морис Мънсън се е прибрал вкъщи — казах на Лула. — Отивам да го заловя. Ще му връхлетя изневиделица и ще го спипам.
— Идвам и аз — скочи колежката. — Днес нямам нищо против и аз да връхлетя на някого.
Извадих от дамската си чанта пистолета.
— Закъсала съм за патрони — обясних на Кони. — Случайно да ти се намират някъде тук?
Вини начаса проточи врат от кабинета си.
— Какво, да не си зареждаш пистолета? Или не съм разбрал? По какъв случай?
— Пистолетът ми винаги е зареден — троснах се с присвити очи — бях си вкисната. — Всъщност нощес дори прострелях един навлек.
Всички ахнаха в хор.
— И кого? — поинтересува се Лула.
— Морис Мънсън. Проникна с взлом в жилището ми.
Вини се завтече към мен.
— Къде е сега Мънсън? Да не е мъртъв? Не си го уцелила в гърба, нали? Все ви повтарям — стреляйте ги навсякъде, само не в гърба!
— Не съм го простреляла в гърба. Само в крака.
— Та къде е той сега?
— Ужас! — завайка се Лула. — Простреляла си го с последния си патрон, нали? — Тя поклати глава. — Много е неприятно, когато останеш без патрони.
Кони се върна от другата стая с кутийка патрони.
— Сигурна ли си, че ги искаш? — попита ме тя. — Не изглеждаш добре. Не знам дали е редно да давам цяла кутия патрони на жена, на която й е излязла пъпка.
Сложих четири патрона в пистолета, другите пуснах в дамската си чанта.
— Не бери грижа за мен.
— Това не е каква да е жена. Това е жена с план — допълни Лула.
Това всъщност беше жена с махмурлук, която просто искаше да доживее до вечерта.
Някъде по средата на пътя, на
— Нощта явно е била бурна — отбеляза Лула.
