— Влез ми в положението, бе, жена! Обвинен съм в убийство.
— Нищо няма да постигнеш! Говорил ли си с адвокат?
— Не ми е по джоба! Жена ми ме обра до шушка. Докара ме до просешка тояга.
Докато си говорехме, отстъпвах малко по малко назад, към канапето. Сега вече знаех какви са намеренията на Мънсън — да ми отреже, моля ви се, зърното на гърдата, и вече не бях така предубедена към пистолета.
— Стига си отстъпвала — каза той. — Да не искаш да те гоня из целия апартамент?
— Искам само да поседна. Не се чувствам особено добре.
Не беше далеч от истината. Сърцето ми биеше лудешки, косата ми беше щръкнала в съвсем буквалния смисъл на думата. Пльоснах се на канапето и затърсих с пръсти между възглавниците. Пистолета го нямаше никакъв. Плъзнах длан и под възглавницата до мен. Нямаше го и тук.
— Какво правиш? — поиска да узнае Мънсън.
— Търся цигари — обясних. — За да се поуспокоя за последно.
— А, няма за кога да се успокояваш.
Замахна ми с ножа, аз се дръпнах и той го заби в една от възглавниците.
Изпищях колкото ми глас държи, застанах на четири крака и продължих да търся пистолета — а, ето къде бил, под средната възглавница. Мънсън ми се нахвърли с ножа още веднъж и аз го прострелях в крака.
Боб отвори едно око.
— Кучка! — изписка Мънсън, след което изтърва ножа и се хвана за ходилото. — Кучка!
Дръпнах се и го взех на мерник.
— Арестуван си!
— Прострелян съм! Прострелян съм. Сега ще умра. Ще ми изтече кръвта и ще умра.
И двамата погледнахме надолу към ходилото му. Не бих казала, че кръвта чак шурти. Някакво си петънце върху кутрето.
— Само съм те одраскала — успокоих аз Мънсън.
— Майко мила! — възкликна той. — Не можеш и да стреляш. Беше на две пети от мен! Срам и позор! Да не ми улучи крака!
— Искаш ли да опитам още веднъж?
— Сега вече оплеска всичко. Какво винаги, си остави ръцете. Тъкмо намисля нещо, и ти се издъниш. А бях уточнил и най-малките подробности. Идвам тук, отрязвам ти зърното на гърдата и те подпалвам. А ти пак сгафи и ми провали плана! — вдигна той ръце, погнусен. — Женска му работа!
Обърна се и закуцука към вратата.
— Къде бе, човек! — провикнах се след него.
— Отивам си. Тоя пръст ще ме убие. Я ми погледни обувката. Цялата е раздрана. Ти какво си мислиш, че обувките растат по дърветата ли? Ето, за това ти говоря. Хич не те е еня за никого, мислиш само за себе си. Всички жени сте един дол дренки. Само едно знаете: дай, дай, дай!
— Ти не бери грижа за обувката. Държавата ще ти отпусне нов чифт. Ще те премени и с оранжево раирано костюмче и верижка на глезена.
— А, без тия! Няма да стъпя в затвора, докато не убедя цял свят, мало и голямо, че съм превъртял.
— Мен вече ме убеди. Освен това съм и въоръжена и ако се налага, пак ще те прострелям.
Мънсън вдигна отново ръце.
— Хайде, стреляй, де!
Не само че сърце не ми даваше да стрелям по невъоръжен човек, ами и патроните ми бяха свършили. Бяха ми в списъка какво трябва да купя. Мляко, хляб, патрони.
Проврях се покрай Мънсън, смъкнах дамската си чанта от кукичката върху стената и изсипах всичко в нея върху пода — така най-бързо щях да си намеря белезниците и лютивия спрей. Хвърлихме се с Мънсън върху купчинката разпилени джунджурии и той спечели. Грабна лютивия спрей и се шмугна към вратата.
— Само да си посмяла да ме гониш! Ще те напръскам, така да знаеш!
Загледах как препуска като спънат кон по стълбищната площадка. Спря при асансьора и разтръска спрея.
— Ще се върна — зарече се.
После се качи на асансьора и изчезна.
Затворих вратата и я заключих. Чудничко, няма що… Отидох в кухнята и затърсих нещо, с което да се утеша. От тортата не бе останало и за цяр. От сладкиша — също. В тъмните кътчета на бюфета не се спотайваха забравени вафли. Нямаше нищо и за пиене. Бурканчето с фъстъчено масло беше празно.
Ние с Боб опитахме да се поуспокоим с маслини, но при тези обстоятелства те не вършеха работа.
Надвесих се над дрънкулките по пода на антрето и ги върнах, както бяха на купчинка, в дамската си чанта. Сложих счупената аларма върху кухненския плот, угасих осветлението и си легнах на канапето. Замятах се в тъмното — сън не ме ловеше от заканата на Мънсън. Беше все тая дали наистина си е луд, или само се преструва — важното в случая бе, че за малко да се разделя със зърното на едната си гърда. Май не бива да заспивам, докато не сложа резе на вратата. Мънсън не бе уточнил кога точно ще се върне — след час или след ден.
Лошото само бе, че очите ми се затваряха. Опитах се да си пея, но съм се унесла някъде насред „Деветдесет и девет бутилки бира“. Последното, което помня, бе петдесет и седмата бутилка, после се сепнах и се събудих с неприятното чувство, че не съм сама в стаята. Лежах с примряло сърце, без да се помръдвам. Не се чу някой да стъпва по килима. Не се долавяше и смрадта на ненормалник, която да ми разваля въздуха. Въпреки това дълбоко в себе си бях сигурна, че някой ми е нахълтал в пространството.
После, не щеш ли, усетих върху китката си пръсти и подскочих като ужилена. В кръвта ми се плисна адреналин, аз се катапултирах от канапето и рипнах върху навлека.
И двамата бяхме толкова сащисани, че преплели ръце и крака, се свлякохме върху масичката, а оттам и на пода. В миг онзи ме затисна с тяло, доста приятно изживяване, след като осъзнах, че върху мен се е проснал Рейнджъра. Мина доста време, през което не правихме нищо друго, освен да дишаме.
— Браво, моето момиче, добре се справи! — похвали ме той.
После ме целуна. Този път нямах никакви съмнения за намеренията му. Така няма да целуваш братовчедка си например. Така целува мъж, на когото му иде да ти смъкне дрехите и да те накара да пееш „Алилуя, алилуя!“
Рейнджъра ми пусна език и плъзна длани под тениската ми, после ги долепи до корема ми. Слава Богу, че и двете зърна на гърдите ми още си бяха на мястото.
Вратата на стаята се открехна и оттам надзърна баба.
— Всичко наред ли е тук?
Виж я ти нея! Сега ли намери да се събуди?
— Да. Всичко е наред — потвърдих аз.
— Този върху теб Рейнджъра ли е?
— Показваше ми хватка за самозащита.
— Нямам нищо против да покаже и на мен — подметна баба.
— Е, вече приключваме.
Рейнджъра слезе от мен и се претърколи по гръб.
— Ако не ти беше баба, щях да й тегля куршума.
— Жалко! — възкликна баба. — Винаги изпускам най-интересното.
Скочих на крака и си оправих тениската.
— Не си пропуснала кой знае какво. Тъкмо се канех да направя мляко с какао. Някой иска ли?
— Разбира се — обади се баба. — Чакай да си наметна пеньоара.
Рейнджъра ме погледна. В стаята беше тъмно, само откъм спалнята се процеждаше мъничко светлина. Въпреки това успях да видя, че той се подсмихва, а очите му са сериозни.
— Спасена от баба си!
— Ти мляко с какао искаш ли?