Пет за четири

— Не ми се мисли за това.

И това не бяха празни думи. Наистина не ми се мислеше. Така де, за кой дявол да си блъскам главата какво точно става между мен и Рейнджъра? Явно бях превъртяла. Не можех да повярвам, че цяла нощ съм седяла с баба си и съм се наливала с бърбън и с мляко с какао. Няма ме никаква в пиенето. Отцепвам се от две бутилки бира. Имам чувството, че мозъкът ми е изхвърчал в космоса, а тялото ми е изостанало и още се петлярка по земята.

След петстотин-шестстотин метра пак отбих — този пък към „Макдоналдс“, за да си набавя изпитания лек срещу махмурлук: пържени картофи и кола.

— Така и така сме тук, я да си взема и аз нещо малко — каза Лула. — Пържени филии, пържени картофи, шоколадов шейк и биг мак — провикна се тя през мен.

Усетих как позеленявам.

— На това малко ли му викаш?

— Добре де. Без филийките.

Хлапето на прозорчето ми подаде плика с храната и погледна към задната седалка на буика.

— Къде ви е кучето?

— Вкъщи.

— Жалко! Последния път беше страхотно. Божичко, каква планина от…

Натиснах газта до дупка и побързах да се омета. Докато стигнем у Мънсънови, вече бяхме излапали храната и аз се чувствах къде-къде по-добре.

— Защо реши, че лайнарят му с лайнар се е прибрал? — полюбопитства Лула.

— Просто имам такова чувство. Къде другаде ще ходи! Нощес трябваше да си превърже крака и да си смени обувките. Пък и беше посред нощ. На негово място лично аз щях да се прибера у дома и понеже вече съм си вкъщи, щях да си легна в легълцето, за да се наспя.

Отвън по нищо не личеше дали в къщата има хора. Прозорците бяха тъмни. Никакви признаци на живот. Заобиколих отзад и подкарах по алеята към гаража. Лула скочи от буика и надзърна през прозорчето.

— Точно така, тук е! — възкликна тя, след като се върна в Голямата синя птица. — Най-малкото таратайката му си е на мястото.

— Имаш ли газов пистолет и лютив спрей?

— Все едно да питаш пилето дали има човка. Въоръжена съм до зъби, с тоя арсенал в дамската ми чанта преспокойно мога да превзема и България.

Върнах се при предния вход и пратих Лула да стои на пост. После паркирах колата през две къщи, та Мънсън да не я вижда. Хабиб и Мичъл спряха точно зад мен автомобила си за превозване на деца, заключиха вратите и отвориха пликовете със закуска от „Макдоналдс“.

Цепих през дворовете, излязох отзад при къщата на Мънсън и надзърнах крадешком през кухненския прозорец. Не се случи нищо. Върху масата имаше кутийка лейкопласт и ролка хартиени салфетки. Явно си бях гений. Дръпнах се и погледнах втория етаж. Някъде в далечината се чуваше плискаща се вода. Мънсън се къпеше. Какво повече можех да искам от живота!

Натиснах дръжката на вратата. Заключено. Опитах прозорците. И там заключено. Тъкмо се канех да счупя единия, когато Лула отвори задната врата.

— Беше фасулско да я отключа — похвали се колежката.

Явно съм единственият човек по белия свят, който не умее да отваря врати с шперц.

Влязохме в кухнята и нададохме ухо. Горе водата продължаваше да тече. В едната ръка Лула бе стиснала лютивия спрей, а в другата — газовия пистолет. Аз пък държах в едната белезниците, а другата ми беше свободна. Изкачихме на пръсти стълбите и спряхме на горната площадка. Къщата беше малка. Някакви си две стаички и баня на втория етаж. Вратите на стаите зееха, в леглата нямаше никого. Виж, вратата на банята беше затворена. Лула застана от едната страна, както стискаше спрея. Аз пък се притаих от другата. И двете бяхме наясно какво трябва да правим, защото гледаме редовно кримките по телевизията. Знаеше се, че Мънсън не ходи въоръжен, пък и да ходеше, надали щеше да се къпе с пистолет, въпреки това не беше зле да си отваряме очите на четири.

— Броим до три — казах само с устни на Лула и сложих ръка върху бравата. — Едно, две, три!

Глава 9

— Я чакай! — спря ме колежката. — Той ще е гол. Дали да гледаме това? Навремето съм се нагледала на голи мъже. Не изгарям от желание да виждам още.

— Чудо голямо, че е гол! — отвърнах аз. — Важното е, че под душа няма как да държи нож и газова горелка.

— Права си.

— Добре. Започвам да броя отново. Готови! Едно, две, три!

Отворих вратата на банята и двечките с Лула нахълтахме вътре.

Мънсън дръпна рязко завеската.

— Какво става тук?

— Арестуван си! — подвикна Лула. — И ще ти бъдем признателни, ако се поприкриеш с някоя кърпа по причина на това, че не ми се гледат спаружените ти срамни части.

Косата му беше цялата в шампоан, на крака му се мъдреше огромна превръзка, която Мънсън беше омотал в найлонов плик, прихванат на глезена с ластик.

— Аз съм луд! — провикна се той колкото му глас държи. — Луд за връзване и вие никога няма да ме заловите жив!

— Щом казваш! — рече Лула и му връчи кърпата. — А сега ще бъдеш ли така любезен да спреш водата?

Мънсън взе кърпата и замахна с нея към Лула.

— Ей, ти, внимавай в игричката! — закани му се колежката. — А си ми замахнал с кърпата още веднъж, а съм те напръскала целия с лютивия спрей!

Мънсън пак й замахна.

— Дебелана, трътла, лоена топка! — изтананика той.

Лула забрави за спрея и посегна да го души. Мънсън обърна душа към нея и изскочи иззад завесата. Аз се опитах да го хвана, той обаче беше мокър и хлъзгав от сапуна, а Лула се въртеше като пумпал и се мъчеше да се махне от водата.

— Пръсни му със спрея! — изкрещях й аз. — Убий го с ток! Застреляй го на място! Направи нещо, де!

Мънсън ни изтика и двечките и драсна надолу по стълбите. Хукна към другия край на къщата и изхвърча навън през задния вход. Аз обаче го следвах по петите, а Лула тичаше на два-три метра подир мен. Кракът го болеше непоносимо, въпреки това Мънсън прекоси двата съседни двора и отцепи нататък по алеята. Но и аз не се давах — направих лъвски скок и го хванах за кръста. Двамата паднахме на земята и вкопчени в мъртва хватка, се затъркаляхме, като псувахме и се дращехме. Мънсън се мъчеше да се отскубне, аз пък се мъчех да го задържа и да му щракна белезниците. Щеше да е по-лесно, ако тоя кретен беше с дрехи — все щях да се вкопча за нещо. А сега, както беше гол, не изгарях от желание да се вкопчвам в единственото, в което можех да го направя.

— Фрасни го, където ще го заболи — дереше се Лула. — Фрасни го, ти казвам, където ще го заболи.

Речено-сторено! Така де, все идва миг, когато ти писва да се търкаляш. Замахнах с крак и забих коляно в ташаците на Мънсън.

— Мамка ти! — простена той и зае зародишно положение.

Ние с Лула извихме назад ръцете на господин Тъжна увиснала торба и му надянахме белезниците.

— Жалко, че нямам камера, да те снимам в схватка с тоя хубостник — отбеляза колежката. — Покрай боричкането се сетих за оня виц за лилипута, който се озовал на нудистки плаж и почнал да си вре гагата, дето свари.

Мичъл и Хабиб бяха изскочили от колата — стояха на няколко метра и ни гледаха с измъчени физиономии.