— Кои ненормалници?
— Роднините ми. Отгледал съм трима синове, които не стават за нищо и харчат парите по-бързо, отколкото мога да ги спечеля.
— Вие сте Александър Рамос, нали? Преди известно време видях снимката ви в „Нюзуик“. Моите съболезнования за Хомър. Прочетох във вестника за пожара.
Той си напълни поредната чаша.
— Един ненормалник по-малко.
Усетих как пребледнявам. Доста зловещо заявление в устата на един баща.
Рамос всмукна дълбоко от тютюневия дим и затвори очи да му се наслади.
— Въобразяват си, че изкуфелият дядка не знае какво става. Да де, ама не са познали. Дядката знае всичко от игла до конец. Не съм създал такава империя, защото съм глупав. Или пък добричък. Така че да внимават в играта!
Погледнах назад към вратата.
— Сигурен ли сте, че тук сме в безопасност?
— Щом си с Александър Рамос, значи си в безопасност. Никой не смее и с пръст да ме докосне.
Да, не се и съмнявам. Точно заради това се крием в някаква кръчма в Асбъри Парк. Вече ми се струваше, че полудявам.
— Просто не обичам да ми додяват, когато си пуша цигарата — допълни той. — Не ми се гледат разните му там доктори.
— Защо не ги разкарате? Кажете им да напуснат къщата ви.
Рамос се взря в мен през валмата дим.
— Какво ще си рекат хората! Как да ги разкарам, роднини са все пак! — Метна цигарата на пода и я угаси с крак. — Има само един начин да се отървеш от роднините си.
Ужас!
— Е, да тръгваме — подкани Рамос. — Трябва да се върна, докато синът ми не ме е надушил.
— Кой, Ханибал ли?
— Господин Голямото добрутро! Защо ли изобщо го изучих! — Изправи се и хвърли на масата пачка банкноти. — Ами ти? Ти учила ли си в колеж?
— Да.
— И с какво се занимаваш сега?
Притесних се, че ако му кажа, че съм агентка, издирваща хора, нарушили съдебната гаранция, ще вземе да ме застреля на място.
— С едно-друго.
— Виж я ти нея, потрошила толкова пари да се изучи и да се занимава сега с едно-друго!
— Говорите като майка ми.
— Ще вземеш да й докараш някоя ангина.
Тук вече се засмях. За луд си беше луд, но въпреки това ми беше симпатичен. Приличаше ми на чичо Пънки.
— Знаете ли кой е убил Хомър?
— Хомър сам се е убил.
— Четох във вестника, че не са открили оръжие и изключват възможността да се е самоубил.
— Има много начини да се самоубиеш. Синът ми си беше тъп и алчен.
— О!… Но не сте го убили вие, нали?
— Тогава бях в Гърция.
Погледите ни се срещнаха. И двамата знаехме, че това не е отговор на въпроса. Рамос преспокойно е могъл да поръча екзекуцията на сина си.
Върнах го с колата в Дийл и спрях отстрани, на една пресечка от розовата къща.
— Решиш ли да изкараш някоя и друга двайсетачка, идваш и заставаш на ъгъла — каза Рамос.
Усмихнах се. Досега не бях взимала пари от него, вероятно нямаше и да дойда пак.
— Дадено — обещах. — Оглеждайте се да не ме изпуснете.
Потеглих още в мига, когато той слезе от колата. Само това оставаше — да ме видят ония с костюмите. След десет минути телефонът ми иззвъня.
— Много сте бързи — каза Рейнджъра.
— Той пие каквото пие, пуши каквото пуши и бърза да се прибере.
— Научи ли нещо?
— Мен ако питаш, е луд.
— По този въпрос спор няма.
Спор нямало, моля ви се! Понякога говореше като хъшлак, друг път — като борсов посредник. Рикардо Карлос Маносо, мъжът, обвит в тайнственост.
— Според теб възможно ли е Рамос да е очистил сина си?
— Способен е да го направи.
— Каза, че са убили Хомър, понеже бил тъп и алчен. Ти си го познавал. Тъп и алчен ли беше?
— Беше най-мекушавият от тримата синове. Все гледаше да мине метър. Но това му навличаше главоболия.
— Какви?
— Ами например вземе и профука сто бона на комар, а после се опитва да спечели парите по лесния начин, като ограби ТИР или пласира дрога. Така се натъкваше я на мафията, я на полицията, а Ханибал се виждаше принуден да го откупва.
Всичко това ме накара да се замисля какво ли е търсел Рейнджъра при Хомър Рамос в нощта, когато той е бил убит. Но нямаше смисъл да питам.
— Чао, сладур — каза Рейнджъра.
И изчезна.
Прибрах се вкъщи навреме — за да разходя Боб и да си взема един душ. Посветих половин час на косата си и сега прическата ми изглеждаше измамно нехайна — един вид, хич не си мислете, че съм полагала някакви усилия, просто по рождение съм си неотразима. Видя ми се светотатство косата ми да е толкова секси, а да върви в комплект с чудовищната пъпка, затова изстисках пъпката и тя се пукна. Онова, което остана от нея, беше огромна кървава дупка насред брадичката ми. Ужас! Лепнах й малко тоалетна хартия, за да не кърви поне докато се гримирам. Облякох си черен ластичен панталон и червено пуловерче с ей такова деколте. Махнах тоалетната хартия от брадичката си, дръпнах се и се погледнах. Ядваше се: торбичките под очите ми изглеждаха значително по-малки, дупката върху брадичката ми бе хванала коричка. Е, не ставах за корица на модно списание, но на по-слаба светлина щях да изглеждам криво-ляво прилично.
Чух, че предната врата се отваря и се затваря, и баба профуча като хала покрай банята — беше се запътила към спалнята.
— Голям кеф е да кормуваш — отбеляза тя. — Просто не знам как съм живяла всичките тия години без шофьорска книжка. Днес след урока Мелвина мина да ме вземе, заведе ме в търговския център, а после ми даде да направя няколко кръгчета. Справих се блестящо, ще знаеш. Само спрях много рязко и на Мелвина й се сецна кръстът.
На вратата се позвъни, отворих и що да видя — Майрън Ландовски връхлита в антрето ми. Винаги ми е приличал на костенурка с тоя проточен врат, плешива глава на морави старчески петна, сгърбени рамене и панталони, прихванати с колана чак под мишниците.
— Казвам ви, ако не направят нещо с тоя проклет асансьор, се изнасям — закани се той. — Живея тук вече двайсет и две години, но ще се видя принуден да ида другаде. Оная дърта вещица Бестлър се вози на асансьора с инвалидната си количка и докато слиза, натиска стопа. Виждал съм я да го прави милион пъти. Слиза по петнайсет минути и забравя да освободи копчето. А през това време какво да правим ние от третия етаж? Ето и сега се наложи да слизам пеш чак дотук.
— Искате ли чаша вода?
— Намира ли ви се нещо за пийване?
