Пет за четири

Грабнах якето и сложих на Боб каишката. Отбих се в кухнята да кажа едно чао на Рекс и да върна пистолета в кутията от курабийки. Едва ли беше уместно да бъда въоръжена до зъби, докато се вживявам в ролята на шофьорка на Александър Рамос. Ами ако той или някой от бавачите му ме пребъркаха и видеха, че съм въоръжена — какво щях да обяснявам?

Когато слязох на паркинга, там беше спряла Джойс Барнхард.

— Хубаво лице, прилича на пица! — подметна тя.

Явно коректорът не вършеше работа.

— Какво искаш?

— Знаеш много добре какво искам.

Джойс не беше единственият идиот, който ми се размотаваше по паркинга. В дъното се бяха тропосали и Мичъл и Хабиб. Отидох при тях и Мичъл, който седеше зад волана, смъкна прозореца.

— Виждате ли жената, с която току-що говорих? — попитах го аз. — Това е Джойс Барнхард. Вини я е наел да му заведе Рейнджъра. Ако искате да го спипате, трябва да следите нея.

И двамата погледнаха Джойс.

— Ако някоя вземе да се облече така в нашето село, ще я замеряме с камъни, докато умре — съобщи Хабиб.

— Но циците й си ги бива — отбеляза Мичъл. — Истински ли са?

— Поне доколкото знам — да.

— Какви според теб са шансовете й да залови Рейнджъра?

— Никакви.

— А твоите?

— Никакви.

— Казано ни е да те държим под око — каза Мичъл. — Това и ще правим.

— Лошо! — възропта Хабиб. — Лично аз предпочитам да държа под око курвата. Джойс Барнхард, де.

— Цял следобед ли ще ме следите?

Мичъл пламна като домат.

— Имаме да вършим и други неща.

Аз се подсмихнах.

— Трябва да върнеш колата вкъщи, нали?

— Какво да се прави, не я карам само аз — проплака Мичъл. — Синът ми има футболен мач.

Върнах се при буика и натоварих Боб отзад. Да е жив и здрав футболът, поне можех да не се притеснявам, че ме следят. Хвърлих едно око в огледалото за обратно виждане — за всеки случай. От Хабиб и Мичъл нямаше и следа, затова пък Джойс ми се беше лепнала точно отзад. Отбих встрани и спрях, Джойс също спря на два-три метра зад мен. Слязох и отидох при нея.

— Разкарай ми се от главата.

— Живеем в свободна страна.

— Цял ден ли ще ме следиш?

— Вероятно.

— Ами ако те помоля мило?

— Няма да стане.

Погледнах й колата. Новичък черен джип. Погледнах и моето автомобилче — Голямата синя птица. Върнах се при Птицата и се метнах вътре.

— Дръж се! — заръчах на Боб.

После дадох на заден.

ТРЯС!

Смених скоростите и се дръпнах няколко метра напред. Слязох и огледах щетите. Калникът на джипа беше на хармоника, а Джойс се бореше с въздушната възглавница. Виж, задницата на буика си беше здрава и невредима. Нито една драскотинка! Отново се качих и отпраших. Не ви препоръчвам да се заяждате с пъпчасала жена.

В Дийл беше облачно, откъм океана се стелеше мъгла. Сиво небе, сиво море, сиви тротоари, огромна розова къща, собственост на Александър Рамос. Подминах къщата, направих обратен завой, подминах къщата втори път, завих и спрях на ъгъла. Дали Рейнджъра ме гледаше? Вероятно да. На улицата нямаше спрели микробуси и камиони. Значи беше вътре в къщата. От което излизаше, че къщата е празна. Не беше трудно да разпознаеш в кои от къщите покрай плажа няма никого. Виж, по-трудничко си бе с къщите покрай пътя. Капаците на никоя не бяха затворени.

Погледнах си часовника. Същото време, същото място. А Рамос го нямаше никакъв. След десет минути телефонът ми иззвъня.

— Здрасти — поздрави Рейнджъра.

— Здравей.

— Не умееш да спазваш инструкции, и туйто.

— Говориш за съвета да не се хващам на работа като контрабандистка на цигари ли? Предложението ми се видя много примамливо, за да откажа току-така.

— Но внимавай, чу ли?

— Да.

— Нашият човек не може да се измъкне от къщата. Стой там.

— А ти откъде знаеш? Къде си сега?

— Готова ли си? Театрото започва — оповести Рейнджъра.

И затвори.

Александър Рамос се показа иззад портата и хукна през пътя към колата ми. Отвори рязко вратата и се пъхна вътре.

— Карай! — подвикна ми той. — Карай, де!

Тъкмо потеглих и видях как от портата изхвърчат двама костюмирани, които се насочват тичешком право към нас. Натиснах газта до дупка и дим да ни няма.

Рамос не изглеждаше никак добре. Беше блед като мъртвец, бе плувнал в пот и едвам си поемаше дъх.

— Божичко — простена той. — Вече си мислех, че няма да успея. Тая къща е истинска лудница. Добре, че погледнах през прозореца, когато погледнах, и те видях. Щях да превъртя там вътре.

— В магазина ли отивате?

— Не. Най-напред ще ме потърсят там. Не мога да отскоча и до „Салс“.

Точно тук ме връхлетя лошо предчувствие. Нещо от рода, че днес Александър не си е взел лекарството.

— Карай в Асбъри Парк — нареди той. — Знам едно местенце там.

— Защо тези мъже ви преследват?

— Никой не ме преследва.

— Но аз ги видях с очите си.

— Нищо не си видяла.

След десет минути вдигна показалец.

— Ей там. Спри при кръчмата.

Тримата влязохме вътре, седнахме на една маса и повторихме ритуала от предния път. Без изобщо да даваме поръчка, келнерът ни донесе бутилка узо. Рамос гаврътна две чаши и запали цигара.

— Всички ви познават — отбелязах аз.

Чичката огледа изподраните сепарета покрай едната стена и тъмния махагонов барплот, опасал заведението от единия, та чак до другия край. Зад него се мъдреха задължителните шарени бутилки. Зад тях пък лъщеше задължителното огледало. На един от високите столове без облегалки в дъното седеше човек, който се бе вторачил в питието си.

— Идвам тук от няколко години — поясни Рамос. — Отскачам, когато ми писне от ония ненормалници.