Пет за четири

— Не.

— Карай. — Той се огледа. — Имам среща с баба ви. Ще ходим на вечеря.

— Облича се. Ей сега ще дойде.

На вратата се почука и при нас дойде Морели. Погледна ме. После погледна и Майрън.

— Ще бъдем заедно — обясних му аз. — Това е приятелят на баба, Майрън Ландовски.

— Нали ще ни извините? — рече Морели и ме дръпна в антрето.

— И бездруго трябва да седна — отвърна Ландовски. — Наложи се да слизам пеш чак дотук.

Морели затвори вратата, притисна ме до стената и ме целуна. Когато приключи, се огледах хубавичко — да се уверя, че още съм облечена.

— Уф! — простенах.

Той ме млясна по ухото.

— Ако не ги разкараш тия старчоци от апартамента, ще мина на петопръстната система.

Влизах му в положението. Сутринта под душа и аз я бях опитала, но не помогна особено.

Баба отвори вратата и надзърна.

— Тъкмо си рекох, че сте тръгнали без нас.

Натоварихме се на буика, понеже джипът на Морели нямаше да ни побере. Морели караше, до него се беше разположил Боб, аз бях до прозореца. Баба и Майрън седяха отзад и обсъждаха как да си лекуват стомашните киселини.

— Нещо ново за убийството на Рамос? — попитах аз Морели.

— Нищо. Барне продължава да е убеден, че го е извършил Рейнджъра.

— Други заподозрени няма ли?

— Как да няма! Има — ще напълнят цял стадион. И никакви улики срещу никого.

— Ами роднините?

Морели ме стрелна с поглед.

— Какво роднините?

— И те ли са сред заподозрените?

— Да, заедно с всички останали в цели три държави.

Когато пристигнахме, майка ми вече стоеше на вратата. Видя ми се странно, че стои сама — не бях свикнала. През последните две-три години баба винаги бе стояла до нея. Майката и щерката с разменените роли: баба на драго сърце беше преотстъпила родителските отговорности, майка ми пък от немай-къде се бе нагърбила със задачата и се мъчеше като грешен дявол да си изясни отношенията с бабичка, ни в клин, ни в ръкав превърнала се в странна кръстоска между любвеобилна великодушна майка и непокорна щерка. Баща ми си седеше в хола — отказваше да взима участие.

— Виж ти! — възкликна баба. — От тази страна на вратата изглежда по-различно!

Боб се спусна като стрела и се хвърли на майка ми, привлечен от миризмата на свинско печено, лъхаща откъм кухнята.

Майрън се придвижи по-бавно.

— Количката ви е страхотна — отбеляза той. — Цена няма. Сега вече не правят такива. Сега всичко е боклук. Купчина пластмаса. Произведена от шайка чужденци.

Баща ми дотърча в антрето. Много си падаше по такива разговори. Беше второ поколение американец и си умираше да клейми всички чужденци наред, без роднините, разбира се. Но отстъпи крачка назад, щом видя, че дълбокомислията излизат от устата на Човека костенурка.

— Това тук е Майрън — представи го баба. — Тази вечер ще ми кавалерства.

— Чудесна къща имате — отбеляза Майрън. — Най-хубава си е алуминиевата дограма. Това тук е алуминиева дограма, нали?

Боб търчеше из къщата като побесняло псе — беше превъзбуден от миризмата на вкуснотии. Спря в антрето и задуши задника на баща ми.

— Махайте го това куче оттук! — изврещя баща ми. — Откъде се взе?

— Това е Боб — представи баба и него. — Какво толкова, казва ти здрасти. Гледах по телевизията едно предаване за кучета и там казаха, че когато душели, все едно се ръкували. Сега вече знам всичко за кучетата. И сме извадили голям късмет, че са клъцнали топките на Боб още докато е бил пале и не си е създал навика да ти чука крака. Било много трудно да отучиш кучето си от това.

— Навремето като малък имах заек, който ги вършеше същите — намеси се и Майрън. — Като ти се лепне, и няма отърване, и с кулокран не можеш да го издърпаш. И хич не пробираше пустият му заек. Веднъж като налетя на котката, щеше да я умъртви горката.

Усещах как Морели се тресе зад мен в беззвучен смях.

— Прегладняла съм като вълк — оповести баба. — Хайде да ядем.

Насядахме всички около масата без Боб, който щеше да вечеря в кухнята. Баща ми си взе две пържоли и подаде останалите на Морели. Започнахме да си предаваме и пюрето. А също зеления фасул, ябълковия сос, бурканчето с туршията, панерчето с хлебчетата и маринованото цвекло.

— За мен без цвекло — рече Майрън. — От него получавам киселини. И аз не знам каква е тая работа, но почнеш ли да остаряваш, и от всичко получаваш киселини.

Старост нерадост — но аз още бях далеч от киселините.

— Пак викай ура, че можеш да вървиш — отвърна баба. — Не си опрял до метамуцила. След като Прекупвача излезе от бизнеса, цените на лекарствата ще достигнат баснословни нива. И другите неща няма да са ни по джоба. Добре, че купих навреме колата.

Майка ми и баща ми вдигнаха глави от чиниите.

— Кола ли си купила? — шашка се майка ми. — Никой не ми е казал.

— Да знаеш само колко е хубавка! — възкликна баба. — Червен корвет.

Майка ми се прекръсти.

— Боже Господи! — пророни тя.

Глава 10

— Откъде взе пари за корвет? — ахна баща ми. — Нали караш на едната пенсийка?

— Скътала съм пари от къщата, дето я продадох — поясни баба. — Пък и я взех много изгодно. Потвърди го дори Откаченяка.

Майка ми се прекръсти.

— Откаченяка ли? — подвикна тя малко истерично. — Да не си купила кола от Откаченяка?

— Не от Откаченяка — уточни баба. — Той не продава коли. Купих я от Прекупвача.

— Слава Богу! — въздъхна майка ми с ръка на сърцето. — За миг си помислих, че… Е, радвам се, че все пак си отишла при търговец на коли.

— Той не е търговец на коли — поправи я баба. — Купих колата от търговеца на метамуцил. Платих му четиристотин и петдесет долара. Евтино ми е излязла, нали?

— Зависи — намеси се пак баща ми. — Има ли двигател?

— Не съм погледнала — рече баба. — Нали всички коли си имат двигатели?

Джо се свъси. Никак не му се щеше тъкмо той да донася в полицията, че баба ми притежава краден автомобил.

— Докато двете с Луиз разглеждахме колите, в задния двор на Прекупвача имаше двамина, които си говореха за Хомър Рамос — продължи баба. — Обсъждаха, че въртял голяма търговия с коли. Не знаех, че кланът Рамос продава и коли. Мислех си, че се занимава само с контрабанда на оръжие.

— Хомър Рамос продаваше крадени коли — натърти баща ми, както беше забучил нос в чинията. — И пеленачетата го знаят.

Обърнах се съм Джо.

— Вярно ли е?

Той сви рамене. Така де, защо да влиза в излишни разговори! Лепна си ченгеджийското лице. Ако човек умееше да разчита знаци, веднага щеше да разбере какво казва изразът му: „Следствието не е приключило.“