Пет за четири

— Не мога да се оплача — отвърна Морели.

За разлика от Откаченяка Дуги не беше чак толкова друсан — при вида на Морели подскочи като ужилен и без да иска, настъпи Боб. Боб излая стъписано, заби зъби в крачола му и откъсна ей такова парче.

Баба Мазур открехна вратата на спалнята и надзърна в хола.

— Какво става тук? — поинтересува се тя. — Да не пропускам нещо?

Дуги бе заел стартова позиция и се бе приготвил при първа възможност да търти към вратата. Не му се стоеше в едно и също помещение с ченге от нравствената полиция. Липсваха му много качества, необходими, за да преуспее като престъпник.

Морели вдигна ръце — един вид, предава се.

— Аз бях дотук — оповести.

Целуна ме колкото да не е без хич по устата и се обърна да си ходи.

— Я чакай! — спрях го аз. — Трябва да поговорим. — Погледнах към Откаченяка. — На четири очи.

— Ама разбира се — каза Откаченяка. — Нямате проблем. Признателни сме ти за мъдрия съвет относно фармацевтиката. Ще се наложи ние с Дуги да потърсим други възможности за професионалната му изява.

— Отивам да си легна — съобщи баба, след като Дуги и Откаченяка си тръгнаха. — Нещо не ми се вижда интересно. По ми хареса оная вечер, когато се въргаляше на пода с онзи, агента по залавяне на неявили се в съда.

Морели ме стрелна с поглед: какво си оплескала пак!

— Тя е дълга и широка — заоправдавах се аз.

— А, не се и съмнявам.

— Сигурно сега не ти е до това да слушаш цялата дълга отегчителна история — настоях аз.

— Както личи, е доста забавна. Така ли ти отиде предпазната верига?

— Не. Нея я бастиса Морис Мънсън.

— Оная нощ не си си губила времето.

Въздъхнах тежко и пак се свлякох върху канапето.

Морели се разположи във фотьойла отсреща.

— Е, казвай сега!

— Знаеш ли нещо за килимите?

— Знам, че ги слагат на пода.

Разправих му за Откаченяка и за килима за един милион долара.

— Мен ако питаш, не килимът е струвал един милион долара, а онова, което е било вътре в него — рече Морели.

— Като например?

Той само ме погледна.

Започнах да играя на „топло — студено“.

— Значи е било достатъчно малко, за да се помести вътре в килима. Дрога?

— Видях малко от записа, който охранителната камера е направила преди пожара в сградата на Рамос — поясни Морели. — Вечерта, когато се е срещал с Рейнджъра, Рамос е минал покрай камерата със сак. А когато си е тръгнал, Рейнджъра е носел същия сак. Сред престъпния свят се говори, че на Артуро Столе му се губят доста мангизи и той искал да си поприказва с Рейнджъра. Какво мислиш?

— Мисля, че Столе може би снабдява Рамос с дрога. Рамос я дава на някого да я разфасова и пласира и накрая прибира сакче, натъпкано с мангизи, част или всичките от които принадлежат на Столе.

— Ако наистина е така, Хомър Рамос го е правел в разрез с всички правила в престъпния свят — поясни Морели. — С наркотиците, изнудването и проституцията се занимава организираната престъпност. А оръжието е запазена територия на клана Рамос. Александър Рамос винаги е спазвал това.

С тази малка подробност, че в Трентън престъпността беше по-скоро неорганизирана. Трентън се падаше по средата между Ню Йорк и Филаделфия. Никой пет пари не даваше за наш Трентън. Онова, с което градът можеше да се похвали, беше бандата посредници и сводници, които по цял ден киснеха по клубовете. А благодарение на парите от проституцията и наркотърговията ставаше по-стабилна. Дрогата пък се пласираше от улични банди на чернокожи с имена от рода на Корлеоне. Ако не бяха филмите за Кръстника и предаванията по телевизията за престъпността, надали някой в Трентън щеше да знае какво да прави и как да се кръсти.

Сега вече получавах по-ясна представа защо Александър Рамос може би се е разочаровал от сина си. Но още с пълна сила си стоеше въпросът: бил ли е той чак толкова разочарован, че да го очисти? Струваше ми се, че вече знам и защо Артуро Столе издирва Рейнджъра.

— Всичко това са догадки — вметна Морели. — Колкото да става приказка.

— Никога не споделяш с мен полицейските данни. Защо сега ми казваш тези неща?

— Това не са точно полицейски данни. Обясних ти, просто догадки. От доста време държа под око Столе — безуспешно. Може би това е пробивът, на който се надявам. Трябва да поговоря с Рейнджъра, а не мога да го накарам да ми звънне. Ето защо и ти разказвам всичко това, а ти го предай на него.

Кимнах.

— Ще му предам.

— Но не по телефона.

— Да де. А как мина с Гилман?

Морели се подсмихна.

— Я да видим дали ще позная. Пръстчето ти съвсем случайно е натиснало копчето за повторно набиране на последния номер.

— Е, защо да си кривя душата, любопитна съм.

— Организираната престъпност си има организационни проблеми. Забелязах известно оживление по клубовете и изразих пред Вито своята загриженост. А Вито ми прати Тери да ме увери, че момчетата му не трупат атомно оръжие, с което да подпалят Третата световна война.

— В сряда видях Тери. Занесе едно писмо на Ханибал Рамос.

— Значи организираната престъпност и контрабандистите на оръжие пак поделят териториите. Хомър Рамос е прекрачил някои граници и сега, след като той бе изваден от играта, границите трябва да бъдат очертани наново. — Морели започна да си играе с кутрето ми. — Е?

— Какво е?

— Ще го правим ли?

Бях капнала от умора, чак не ми се говореше, а Морели напираше да сме се чукали.

— Да, разбира се — отвърнах му. — Но нека очите ми си починат малко.

Затворих очи и когато ги отворих, вече беше сутрин. Морели го нямаше никакъв.

— Закъснявам — оповести баба и заситни от спалнята към кухнята. — Успала съм се. Всяка нощ ме будите. Къщата ти прилича на Централна гара. След половин час ми е последният урок по кормуване. Утре съм на изпит. Надявах се да ми го вземеш ти. Рано сутринта е.

— Разбира се. Защо не!

— И после се изнасям. Не се обиждай, но това тук е лудница.

— Къде ще идеш?

— Как къде, връщам се при майка ти. Пък и баща ти заслужава да се примири с присъствието ми.

Беше неделя, а в неделя сутрин баба винаги ходеше на черква.

— Ами черквата?

— Днес не ми е до черкви. Е, ще минат и без мен. А и майка ти нали ще бъде там — ще представя цялото семейство.

Майка ми винаги представяше семейството, защото баща ми не стъпваше в черква. Стоеше си вкъщи и чакаше бялото пликче от хлебарницата. Откакто се помня, няма неделя, в която майка ми да не е отишла на черква и на връщане да не се е отбила в хлебарницата. Всяка Божа неделя купуваше понички с желе. Нищо друго, освен понички с желе. Курабийките, сладките и ластичните се купуваха през седмицата. Неделята беше ден на поничките с желе. Все едно се причестявахме с тях. По рождение съм католичка, ала в личната