Пет за четири

Докато се качвах в асансьора, едва ли не очаквах вътре да е Рейнджъра, но той не се появи. Нямаше го и на паркинга. Подкарах буика, отидох до магазина и си взех „Милки Уей“ и „Сникърс“. Излапах „Сникърса“ на бърза ръка, а „Милки Уея“ го оставих уж за преди лягане. После обаче излапах и него.

Сетих се за баба и за хъркането й и нещо ми се отщя да се прибирам, затова отцепих право към къщата на Джо. Джо живее на две крачки от Бърг, в къща, която е наследил от стринка си. Отпърво все не можех да си го представя като собственик на къща. Но тя някак си му отиваше и съюзът между двамата се оказа успешен. Къщата беше малка и спретната, намираше се на тиха уличка. Входното стълбище излизаше направо на тротоара. Кухнята беше отзад, спалните и банята бяха на втория етаж.

В къщата беше тъмно. Прозорците зад пердетата не светеха. При тротоара нямаше спрян джип. Нямаше и следа и от Тери Гилман. Всъщност какво търсех тук — май бях започнала да полудявам. И шоколадовите блокчета ми бяха само повод колкото да изляза и да дойда чак тук. Набрах на клетъчния телефон номера на Джо. Не вдигна никой.

Жалко, че не умеех да отварям врати с шперц. Можех да вляза вътре и да си поспя в легълцето на Джо. Като Златоносна.

Включих на скорост и подкарах бавно по уличката — вече не се чувствах толкова уморена. Рекох си, карай, и бездруго нямам какво да правя, защо ли не взема да отскоча до Ханибал?

Излязох по кривите улички от квартала на Джо, подкарах по Хамилтън и се отправих към реката. Свих по магистрала 29 и след броени минути профучах покрай градската къща на Ханибал. Тъмно като в рог. И тук не светеше никъде. Спрях на една пресечка оттам, зад ъгъла, и се върнах пеш. Застанах точно пред къщата и се взрях в прозорците. Наистина ли откъм хола се процеждаше светлина, или само ми се беше сторило? Промъкнах се по-близо през моравата, спотаих се зад храстите около къщата и долепих нос до стъклото. Точно така, някъде в къщата светеше. Сигурно нощна лампа. Но не бях много сигурна.

Притичах обратно на тротоара и забързах към велосипедната пътека, където поспрях — да свикна с тъмнината. После отидох на пръсти при задния двор на Ханибал. Покатерих се на дървото и пак зяпнах прозорците. Всички пердета бяха пуснати. Но от някоя стая долу пак се процеждаше светлинна. Тъкмо си казах, че светлината не означава нищо, когато тя угасна.

Сърцето ми се разтуптя — не изгарях от желание пак да стрелят по мен. Я по-добре да сляза от това дърво! И да наблюдавам от по-безопасно разстояние! Например от Джорджия… Слязох бавно и предпазливо и тъкмо да се върна все така крадешком при буика, когато се чу щракване на ключалка. Някой или заключваше за през нощта, или идваше да ми тегли куршума. При тази мисъл хукнах като попарена.

Тъкмо да завия към улицата, когато чух как изскърцват пантите на портичка. Долепих се до стената и се спотаих в тъмното, без да изпускам от очи велосипедната пътека. Изникна самотен силует на мъж, който затвори портичката. Поспря за малко и погледна право в мен. Бях почти сигурна, че е излязъл от двора на Ханибал. Също тъй сигурна бях, че не може да ме види. Делеше ни доста голямо разстояние, пък и мъжът стоеше в тъмното. Завъртя се и тръгна в другата посока. Мина покрай ивица светлина, процеждаща се от един прозорец, и тя за миг го освети. Беше Рейнджъра. Понечих да го повикам, но тъкмо да отворя уста, и той се скри в мрака — нощта го погълна. Все едно беше привидение.

Изтичах на улицата и нададох ухо — да чуя стъпки. Стъпки не чух, затова пък долових някъде наблизо запален двигател. По кръстовището мина черен джип, после кварталът отново потъна в тишина. Притесних се да не съм превъртяла и от безсъние да не съм започнала да получавам халюцинации. Уплашена до смърт, се върнах при колата и се отправих към къщи.

Когато метнах дамската си чанта върху плота в кухнята, баба продължаваше да си хърка — не ти трябва електрически трион. Казах едно здрасти на Рекс и се проснах на канапето. Не си направих труда да си изувам обувките. Само се завих с юргана.

Следващия път, когато отворих очи, на масичката до канапето се бяха разположили Откаченяка и Дуги, които ме гледаха втренчено.

— Майко мила! — викнах аз. — Това пък сега какво е?

— Дано не сме те уплашили, маце — отвърна Откаченяка.

— Какво търсите тук? — продължих да пищя аз.

— Ей това приятелче, доскоро известно като Прекупвача, изпитва нужда да си поговори с някого. Объркан е, тъй да се каже. В един момент е преуспял бизнесмен, а после — хоп! — лишават го от цялото му бъдеще, все едно са му издърпали килимчето под краката. Не е честно, мой човек.

Дуги поклати глава.

— Ама никак — потвърди той.

— Та си рекохме, че сигурно имаш идея с каква работа да се заеме в бъдеще — допълни Откаченяка. — Ти преуспяваш в службата. И двамата с Дуги сте много предприемчиви, лика-прилика сте си.

— Не че нямам и други предложения — намеси се отново Дуги.

— Точно така, има — потвърди Откаченяка. — Радва се на голямо търсене във фармацевтичната индустрия. Там винаги има свободни места за предприемчиви младежи.

— Какво ще рече фармацевтичната индустрия — нещо от рода на метамуцила ли?

— Да, и на метамуцила — потвърди Откаченяка.

Сякаш не беше загазил достатъчно. Едно е да пласираш задигнат метамуцил, съвсем друго — трева и дрога.

— Лично аз не ти препоръчвам да се занимаваш с фармацевтиката — казах му аз. — Може да се отрази неблагоприятно върху продължителността на живота ти.

Дуги кимна за пореден път.

— Точно това си мислех и аз. А сега, след като Хомър излезе от играта, нещата ще загрубеят.

— Какъв срам и позор, да очистят Хомър! — завайка се Откаченяка. — Прекрасно същество беше. А и го биваше за бизнесмен.

— Кого, Хомър ли? — не разбрах аз.

— Да, Хомър Рамос. Ние с него бяхме много гъсти — поясни Откаченяка и допря пръсти.

— Нима намекваш, че Хомър Рамос е пласирал дрога?

— Разбира се, че е пласирал! — изненада се на въпроса ми Откаченяка. — Че кой не пласира!

— А ти откъде познаваш Хомър Рамос?

— Не съм го познавал във физическия смисъл на думата. Тук става въпрос по-скоро за космическа връзка. Той беше великият дух на дрогата, аз пък й бях потребителят. Но и той се друсаше. Беше друсан дори когато се сдоби със скъпия килим.

— Килим ли?

— Ами да. Миналата седмица отскочих до магазина „Арт“, мислех да си купя килимче. Нали знаеш как е, в началото всички килими ти се струват страхотни, после, колкото повече ги гледаш, толкова по-еднакви ти се виждат. И докато се усетиш, един вид те хипнотизират. Сетне — хоп! — полягаш на пода, за да си починеш. Та докато си лежах зад килимите, чух, че влиза Хомър. Отиде в служебното помещение отзад, грабна един килим и дим да го няма. Но първо килимарят, собственикът де, и Хомър си поговориха как килимът струвал милион долара, затова Хомър да внимавал много. Какво ще кажеш, а?

Килим за един милион долара ли! И Артуро Столе го е дал на Хомър Рамос точно преди той да бъде убит. А сега Столе издирваше под дърво и камък Рейнджъра, последния човек, видял Рамос жив… ако не броим, разбира се, онзи кретен, дето го е пречукал. И Столе смяташе, че у Рейнджъра има нещо, което му принадлежи. Нима цялата дандания беше заради някакъв си килим? Нещо не ми се вярваше. Чак пък такъв килим!

— Сигурен съм, не са халюцинации, честен кръст! — зарече се Откаченяка.

— Щяха да са доста странни халюцинации.

— Е, не чак толкова странни, както оня път, когато ми се стори, че съм се превърнал в огромна, издута на балон дъвка. Глътнах си езика от страх, маце. Бях с едни такива мънички ръчички и крачета, а останалото ми беше дъвка. И нямах лице, представяш ли си! И бях един такъв надъвкан. — Той потрепери. — Гадна работа, маце. Много се бях надрусал.

Входната врата се отвори и влезе Морели. Погледна Откаченяка и Дуги, после хвърли едно око и на часовника си и вдигна вежда.

— Добра среща, мой човек! — провикна се Откаченяка. — Отдавна не съм те виждал. Как е животът?