ми религия светата Троица се състои от Отца, Сина и светата Поничка с желе.
Сложих на Боб каишката и го изведох на разходка. Беше хладно, небето беше синьо. Вече миришеше на пролет. Не видях на паркинга Хабиб и Мичъл. Сигурно не работеха в неделя. Не видях и Джойс Барнхард. Камък ми падна от сърцето.
Когато се върнах, баба вече беше излязла и апартаментът тънеше в блажена тишина. Пъхнах се под юргана. Събудих се в един часа и се сетих за разговора си с Морели от предната нощ. И аз не му казвах всичко. Например, че съм видяла как Рейнджъра излиза от градската къща на Ханибал. Дали и Морели не криеше едно-друго от мен? По всяка вероятност — да. Професионалните ни отношения се подчиняваха на правила, съвсем различни от правилата в личната ни връзка. Още в самото начало Морели беше задал тона. Имало някои свързани с полицията неща, които нямало да огласява пред мен и точка по въпроса. Виж, правилата в личните ни отношения продължаваха да се развиват. Той си имаше негови си правила. Аз пък си имах свои. От време на време бяхме на еднакво мнение. Веднъж ни хрумна да живеем заедно, но това продължи ден до пладне — Морели не искаше да се чувства обвързан, аз пък не исках да се превръщам в жена домакиня. Затова и се разделихме по живо, по здраво и всеки продължи да си живее сам в жилището.
Стоплих си консерва пилешка супа с фиде и звъннах на Морели.
— Извинявай за нощес — рекох му.
— В началото се уплаших, че си умряла.
— Бях уморена.
— Досетих се.
— Баба няма да я има цял ден, а аз имам малко работа и се питах дали няма да погледаш Боб.
— Колко ще го гледам? — поинтересува се Морели. — Ден? Година?
— Час-два.
После се обадих на Лула.
— Трябва да проникна на едно място с взлом и да вляза вътре. Ще дойдеш ли с мен?
— Защо изобщо питаш! Най обичам да прониквам с взлом.
Закарах Боб у Морели, на когото дадох инструкции.
— Наглеждай го. Яде всичко наред, хич не подбира.
— Дали да не го направим ченге? — възкликна Морели. — А как е с пиенето?
Лула ме чакаше на верандата пред тях. Беше облечена много дискретно: отровнозелен ластичен клин и електриковорозово палтенце, имитация на кожа. Човек можеше да я тури посред нощ и в най-гъстата мъгла на някое кръстовище и да е сигурен, че се вижда от пет километра.
— Хубаво тоалетче — отбелязах аз.
— Исках да изглеждам добре, в случай че ме арестуват. Нали знаеш, в участъка те снимат и така нататък. — Тя си пооправи палтенцето и ме огледа от глава до пети. — Ще има да съжаляваш, че си се облякла с тая размъкната гадна фланела. Ще личи и на снимката. Дори не си си тупирала косата. Това коса ли е!
— В плановете ми не влиза да ме арестуват.
— Човек никога не знае. Не е зле да вземе предпазни мерки и да си сложи повечко грим. Та у кого ще влизаме с взлом?
— У Ханибал Рамос.
— Моля? Правилно ли чух? У брата на мъртвия Хомър Рамос ли? У първородния син на Царя на пушкалата Александър Рамос? Ти да не си превъртяла?
— Той едва ли си е вкъщи.
— А как ще провериш?
— Ще натисна звънеца.
— Ами ако отвори?
— Ще го питам дали ми е виждал котарака.
— Майко мила! — завайка се Лула. — Ти нямаш котарак.
Да де, тъпичко си беше. Но не ми хрумваше нищо по-добро. Бях готова да се обзаложа, че Ханибал не е в къщата. Нощес не бях чула Рейнджъра да пожелава на някого
— Какво търсиш? — поинтересува се колежката. — Или просто ти се мре млада?
— Ще разбера, когато идем — отвърнах.
Най-малкото се надявах да разбера.
Да ви призная, не ми се мислеше много-много какво точно търся. А и ме беше страх да не натопя Рейнджъра. Той ме беше помолил да държа под око къщата на Ханибал, а после ми беше бил дузпата и бе продължил сам. Това ме притесняваше. Какво ли е търсел в къщата на Ханибал? А и в къщата в Дийл? Подозирах, че оня път, когато се бях нагърбила със задачата да броя прозорци и врати, съм му предоставила данните, необходими, та той да проникне с взлом в сградата. Какво ли, дявол го взел, имаше вътре, та Рейнджъра да се излага на такава опасност?
Рейнджъра, загадъчен човек, беше голям симпатяга, но само когато всичко вървеше по вода. Тук обаче се бях забъркала в нещо сериозно и вече ми се струваше, че постоянната тайнственост, обгърнала Рейнджъра, се поизносва. Исках да разбера какво точно става. Исках, освен това, да се убедя, че Рейнджъра не е сгазил лука. Така де, кой всъщност беше той?
Ние с Лула стояхме на тротоара и оглеждахме къщата на Ханибал. Пердетата още си бяха спуснати. Мъртвило. Къщите от двете страни на Ханибалови също тънеха в тишина. Неделя следобед. Всички бяха отишли на пазар.
— Сигурна ли си, че не си сбъркала адреса? — попита колежката. — Къщата ми се вижда доста скромничка, та в нея да живее такава важна клечка, контрабандист на оръжие. Очаквах нещо от рода на Тадж Махал. Дето живее Доналд.
— Доналд Тръмп не живее в Тадж Махал.
— Как да не живее! Разбира се, че живее, когато е в Атлантик Сити. А тази барачка си няма дори бойници. Изключено е тук да живее търговец на оръжие!
— Гледа да не бие на очи.
— Бабина ти трънкина! Да не биел на очи.
Отидох на вратата и натиснах звънеца.
— Не знам дали иска да не бие на очи, но ако сега отвори вратата, ще взема да напълня гащите — оплака се Лула.
Натиснах бравата — заключено. Погледнах колежката.
— Нали умееш да отваряш врати?
— Разбира се, че умея. Още не са произвели ключалката, която да ми се опре. Само не си нося джаджата, как й беше името?
— Шперца ли?
— Точно така, шперца. Ами алармата?
— Имам чувството, че не работи.
А ако работеше, щяхме да си плюем на петите.
Минахме отзад и на следващата пресечка излязохме на велосипедната пътека, да не би някой да ни гледа. Стигнахме задната портичка на Ханибал, която не беше заключена, и влязохме в двора.
— Идвала ли си тук и преди? — попита Лула.
— Да.
— И какво стана?
— Той стреля по мен.
— Ужас! — проплака колежката.
Натиснах бравата на вратата към задния двор. Не беше заключено.
— Можеш да влезеш първа — настоя Лула. — Знам, че държиш много на тези неща.
Дръпнах пердето и влязох в къщата на Ханибал.
— Мале, каква тъмница! — прошепна колежката. — Тоя да не е вампир?
