— Чакай само да те питам нещо за мъртвеца — прекъснах аз Джо. — Колко време ще мине, докато го намерят?
— Ако в района има кола, най-много до пет-десет минути.
Бях почти сигурна, че ще звъннат на Морели, щом видят онзи в гаража. А в най-добрите дни на мен ми трябват повече от пет минути. Е, може пък ченгетата да не се справеха за пет минути — все пак трябваше да бият път до къщата и да заобиколят отзад, за да влязат в гаража. С други думи, ако не губех време да си свалям всичките дрехи и започнехме веднага, може би щяхме да изкараме цялата програма.
— Защо да не го направим тук? — предложих аз и разкопчах горното копче на дънните му. — Кухните са много възбуждащи.
— Чакай да пусна щорите — спря ме Морели.
Изхлузих обувките и смъкнах дънните.
— Нямаме време за това.
Морели ме изгледа.
— Не че се оплаквам, но ми се вижда прекалено хубаво, за да е истина.
— Чувал ли си за бързата закуска? Е, това е бърз секс.
Прегърнах го, а той си пое бързо въздух.
— Колко бърз искаш да бъде? — попита ме.
Телефонът иззвъня.
Е, това беше!
Морели вдигна с едната ръка, а с другата продължи да ме държи за китката. След миг обаче ме стрелна с очи.
— Обажда се Костанца. Бил е някъде в района, затова е отишъл да провери какво става в къщата на Рамос. Да съм идел да видя с очите си. Разправи ми нещо за някакъв, който не се бил сресал и както си бил рошав, чакал автобуса. Така поне го схванах. Костанца се превиваше от смях, не му се разбираше много- много.
Свих рамене и вдигнах ръце. Един вид — и аз не знам какво точно ти е казал Костанца. Докато бях там, онзи си изглеждаше като най-обикновен мъртвец.
— Искаш ли да ми кажеш нещо? — попита все пак Морели.
— Нека първо дойде адвокатът ми.
Облякохме се, събрахме си нещата и тръгнахме към входната врата. Боб продължаваше да седи на канапето и да си гледа телевизионната игра.
— Странно — отбеляза Морели, — но ми се струва, че той следи играта.
— Дали да не го оставим да си я догледа?
Излязохме и Морели заключи.
— Слушай сладурче, ако кажеш на някого, че съм оставил кучето да гледа телевизионно състезание, ще ти го върна тъпкано, така да знаеш! — Погледна колата ми, после и джипа, спрял зад нея. — Това Джойс ли е?
— Следи ме.
— Искаш ли да я глобя за неправилно паркиране?
Мляснах Морели по бузата и следвана по петите от Джойс, подкарах към магазина за хранителни стоки. Не разполагах с много пари, кредитната ми карта беше просрочена, затова взех само най-необходимото: фъстъчено масло, чипс, хляб, бира, овесени ядки, мляко и две билетчета от лотарията — от ония, дето ги чегърташ с монета, за да видиш дали печелиш.
После се отбих в железарията и купих резе, което да замени счупената предпазна верига на вратата. Смятах да трампя с моя домоуправител и добър приятел Дилън Рудик една бира срещу умението му да поставя резета.
След железарията се отправих право към къщи. Спрях на паркинга, заключих Голямата синя птица и махнах за довиждане на Джойс. Тя пък си пъхна нокътя на палеца между горните предни зъби, а сетне пак ми показа среден пръст.
Минах през Дилън — живееше в сутеренния апартамент, и му изложих нуждите си. Той грабна чантата с инструментите и двамата се понесохме към жилището ми. Беше на моите години, а живееше в търбуха на сградата, като къртица. Беше душа човек, но го мързеше, та две не виждаше, поне аз не знам да си имаше и гадже… така че, както вероятно вече се досещате, се наливаше с бира. И понеже не разполагаше с много пари, се радваше винаги когато някой решеше да го почерпи една бира.
Докато Дилън слагаше резето, си проверих телефонния секретар. Пет съобщения за баба Мазур, нито едно за мен.
Тъкмо си почивахме с Дилън пред телевизора, когато баба се прибра.
— Майко, какъв тежък ден — завайка се тя. — Скъсах се да кормувам, май най-после схванах как се спира. — Баба присви очи срещу Дилън. — Кой е този симпатичен младеж?
Представих го и понеже наближаваше време за вечеря, направих за всички сандвичи във фъстъчено масло и чипс. Хапнахме ги пред телевизора, а баба и Дилън на бърза ръка си поделиха шестте бирички. Двамата бяха много доволни от живота, аз обаче започвах да се безпокоя за Боб. Представях си го как седи клетият сам-самичък в къщата на Морели и как няма нищо за ядене, освен празната кутия от пицата. И канапето. И леглото. И пердетата, и килима, и любимия фотьойл на Морели. После пък си представих как Морели тегли куршума на Боб — грозна гледка!
Звъннах у Морели — никой не вдигаше. Ами сега! Не биваше за нищо за света да оставям Боб сам в къщата. Грабнах ключовете и тъкмо си обличах якето, когато Морели дойде заедно с Боб, който креташе зад него.
— Отиваш ли някъде? — попита Джо, след като стрелна с очи ключовете и якето.
— Притесних се за Боб. Смятах да отскоча с колата до вас и да проверя дали всичко е наред.
— Пък аз си помислих, че напускаш страната.
Озарих го с лъчезарна превзета усмивка.
Морели махна каишката на Боб, каза едно
— Трябва да поговорим.
Чух как Дилън подвиква — Боб сигурно се запознаваше с него.
— Въоръжена съм — предупредих аз Морели, — така че внимавай в играта. Имам в дамската чанта пистолет.
Морели взе чантата и я метна в другия край на стаята.
Ужас!
— Онзи в гаража е бил Джуниър Макарони — поясни Морели. — Човек на Столе. Умът ми не го побира как се е озовал в гаража на Ханибал. И само това да беше!
Вече се сгърчих вътрешно.
— Седеше, моля ти се, на пластмасов градински шезлонг!
— Това го измисли Лула — уточних аз. — Добре де, и аз участвах, но само да знаеш колко неудобно му беше на циментовия под!
Морели се ухили.
— Би трябвало да те арестувам, задето си унищожила улики, но тоя Макарони беше престъпник и негодник, пък и изглеждаше голям тъпак.
— А откъде знаеш, че не съм го очистила аз?
— Ти се разхождаш с трийсет и осем калибров, а онзи е гръмнат с двайсет и втори калибър. Пък не можеш да уцелиш и слон дори от пет крачки. Вярно, улучи Мънсън, но това е станало с Божията помощ.
Така си беше.
— Колко души знаят, че съм го сложила на шезлонга?
— Никой не знае, но поне стотина се досещат. Никой няма да те издаде. — Морели си погледна часовника. — Трябва да вървя. Довечера имам среща.
— Да не е с Рейнджъра?
— Не.
— Лъжеш като циганин.
