Пет за четири

второто момче решиха, че не им трябват повече. И направиха голяма добрина на света. Хлапетата на Каръл са истински бич Божи за махалата — всички са се видели в чудо с тях. Когато пораснат, сигурно ще станат ченгета.

Задните дворчета в Бърг са дълги и тесни. Повечето са оградени. И излизат на задна уличка. На почти всички задни улички е невъзможно две коли да се разминат. Уличката зад къщите по Рийд Стрийт, между Бийл и Сидър, е особено тясна. Помолих Каръл да ме чака на кръстовището на Рийд и Сидър Стрийт. Според замисъла трябваше да отведа Джойс и мушмороците в уличката, а после, веднага щом завия по Сидър, Каръл да изскочи и да препречи платното, уж че колата й нещо се е повредила.

Отидох в Бърг и се помотах още пет минути, та Каръл да заеме позиция. После завих по уличката, всмуквайки Джойс и ония тъпанари след себе си. Излязох на Сидър — Каръл вече ме чакаше там, разбира се. Заобиколих я, тя потегли и спря и всички се озоваха в капан. Погледнах назад да видя какво става — Каръл слезе от автомобила си с още три жени. Моника Кайевски, Гейл Войохович и Анджи Боно. И четирите мразеха Джойс и в червата. Така й се пада!

Колкото до мен, подкарах право към Брод, а оттам — към морето. Нямах никакво намерение да стоя със скръстени ръце и да чакам Мичъл да убие Боб колкото за да ми натрие носа. Днес Боб… утре и мен.

Навлязох в Дийл и минах бавно покрай къщата на Рамос. Пак опитах да се свържа по клетъчния телефон с Рейнджъра. Никой. Продължих да обикалям по улицата. Хайде, Рейнджър! Погледни през прозореца! Вдън земя ли потъна, да те вземат мътните! Бях на една пресечка от розовата къща и тъкмо се канех да направя обратен завой, когато дясната врата се отвори и в буика скочи Александър Рамос.

— Браво, моето момиче! Не се стърпя и пак дойде, нали!

Ох, да опустее дано! Не го исках в колата си точно сега!

— Добре, че те видях! Щях да превъртя — допълни чичката.

— Божичко, защо не си сложите лепенка срещу тютюнопушене? — възкликнах аз.

— Не ми е притрябвала никаква лепенка. Пуши ми се, та две не виждам. Карай към магазина. И по- бързичко, че умирам.

— В жабката има цигари. Оставихте ги там последния път.

Рамос извади пакета и захапа една цигара.

— Не в колата!

— Мале, все едно сме женени, но без да се чукаме. Карай към „Салс“.

Не ми се ходеше в никакъв „Салс“. Трябваше да разговарям с Рейнджъра.

— Не се ли притеснявате, че в къщата ще забележат, че ви няма? Сигурен ли сте, че е безопасно да ходите в „Салс“?

— Да. В Трентън възникна един проблем и всички са се разтърчали да го решават.

Дали проблемът не беше мъртвецът в гаража на Ханибал?

— Да, проблемът явно е доста сериозен — отбелязах аз. — Май ще се наложи да помагате и вие.

— Вече помогнах. Другата седмица натоварвам проблема на лодка. При повечко късмет лодката ще потъне.

Е, сега вече ми скри шайбата. Не проумявах как ще натоварят мъртвец на лодка. Не проумявах и защо им е да го правят.

Тъй като не извадих късмета да изритам Рамос от колата си, потеглих към „Салс“, който беше на две крачки — влязохме с Александър Рамос вътре и седнахме на една от масите. Рамос гаврътна първата чаша и запали цигара.

— Другата седмица се връщам в Гърция — оповести той. — Не искаш ли да дойдеш с мен? Можем да се оженим.

— Пък аз си мислех, че сте приключили с браковете.

— Размислих.

— Поласкана съм, но едва ли ще стане.

Той вдигна рамене и си наля поредната чаша узо.

— Както искаш.

— Този проблем тук в Трентън… Служебен ли е?

— Служебен, личен — все тая. Ще ти дам един съвет. Не раждай деца. А ако искаш да си живееш живота, върти търговийка с оръжие. Друго не мога да те посъветвам.

Клетъчният ми телефон иззвъня.

— Какво става? — попита Рейнджъра.

— Сега не мога да говоря.

— Само не ми казвай, че си с Рамос — тросна се той с необичайно напрегнат глас.

— Точно това ти казвам. Защо не ми се обади по-рано?

— Наложи се за малко да си изключа телефона. Тъкмо се връщам и Танк ми съобщава, че те е видял как качваш Рамос на колата.

— Какво толкова съм направила? Дойдох да те търся!

— Я по-добре се скрий! От къщата току-що поеха три автомобила, предполагам, че са тръгнали да търсят Александър.

Затворих телефона и го пуснах в дамската си чанта.

— Трябва да тръгвам — съобщих на Рамос.

— Обаждаше се гаджето ти, нали? Голям кретен. Бих могъл да се погрижа за него, сещаш се какво имам предвид.

Метнах на масата двайсетачка и грабнах бутилката алкохол.

— Хайде, ще я вземем с нас — подканих.

Рамос погледна през рамото ми към вратата.

— Леле мале, виж кой е тук!

Беше ме страх да видя.

— Моите бавачи — поясни Александър. — Не мога да си избърша и задника без публика.

Обърнах се — камък ми падна от сърцето, че не е Ханибал. И двамата бабаити наближаваха петдесетте и бяха в костюми, от сто километра си личеше, че често си хапват спагети, явно не се лишаваха и от десерт.

— Нужен сте в къщата — оповести единият.

— Аз съм с приятелката си — обясни Александър.

— Да, това е хубаво, но дали да не се видите някой друг път? Още не можем да открием стоката, която трябваше да натоварим на лодката.

Единият от костюмираните подкара Александър към вратата, а другият остана да си побъбри на четири очи с мен.

— Бива ли такова нещо, да злоупотребяваш със стария човек! — скастри ме той. — Нямаш ли си приятели на твоите години?

— Изобщо не злоупотребявам с него. Той ми скочи в колата.

— Знам. Случва му се. — Мутрата извади от костюма си пачка банкноти и дръпна стотачка. — Ето — за неудобството.

Отстъпих назад.

— Ама вие не разбирате.

— Колко искаш? — Бабаитът отброи още девет банкноти от сто долара, сгъна ги и ги пусна в чантата ми. — И да не съм те видял повече. Обещай, че ще оставиш стареца на мира! Разбра ли?

— Я чакай…

Той разтвори сакото си — да ми покаже патлака.

— Сега вече разбрах — казах аз.

Мутрата се обърна, излезе от кръчмата и се качи на лимузината, спряна при тротоара. Тя потегли.

— Понякога животът е много странен — споделих с келнера.

После и аз си тръгнах. След като се отдалечих достатъчно от Дийл, та да се чувствам в безопасност,