Изнесохме се от гаража, надзърнахме през задния прозорец, за да се уверим, че наоколо няма никого, и притичахме при вратата за задния двор. Затворихме след себе си портичката в оградата и по велосипедната пътека отидохме при колата.
— За теб не знам — оповести Лула, — но щом се прибера, ще стоя най-малко два часа под душа, а после ще се изплакна и с белина.
Планът й ми се стори добър. Особено като знаех, че ако стоя толкова дълго под душа, ще позабавя малко срещата с Морели. Така де, какво щях да му кажа? „Знаеш ли, Джо, днес проникнах с взлом у Ханибал Рамос и заварих в къщата му мъртвец. После нахълтах на местопрестъплението, помогнах на една мърла да унищожи веществените доказателства и ни лук яла, ни лук мирисала, се изнизах оттам…“ Да не говорим пък за Рейнджъра — за втори път бе забелязан да излиза от място, където е било извършено убийство.
Докато се прибера, вече се бях вкиснала окончателно. Бях отишла у Ханибал с надеждата да открия в къщата му някаква информация. Сега разполагах с повече информация, отколкото ми се искаше, а нямах и представа какво означава тя. Звъннах на Рейнджъра по пейджъра и си приготвих обяд, който в разсеяното ми състояние се състоеше от маслини. За кой ли път.
Занесох заедно с мен телефона в банята и се пъхнах под душа. Преоблякох се, изсуших си косата, мацнах си малко спирала за мигли. Тъкмо умувах дали да не си тегля над очите и една черта, когато Рейнджъра звънна.
— Казвай сега какво става — подвикнах аз. — Току-що намерих в гаража на Ханибал мъртвец.
— Е, и?
— И искам да знам кой е. А също кой го е пречукал. Както и защо снощи се измъкна като крадец по късна доба от къщата на Ханибал.
Усетих как на Рейнджъра в другия край на линията му иде да ми извие врата.
— Не ти трябва да знаеш.
— Друг път не ми трябва! Току-що се забърках в убийство.
— Озовала си се съвсем случайно на местопрестъплението. Това съвсем не означава, че си се забъркала в убийство. Обади ли се в полицията?
— Не.
— Няма да е зле да звъннеш. И вероятно ще е добре да позамажеш частта с влизането с взлом.
— Добре е да позамажа доста неща.
— Е, ти си знаеш — отсече Рейнджъра.
— Държиш се гадно с мен! — подвикнах му аз в слушалката. — До гуша ми дойде с тази твоя тайнственост. Знаеш ли, имаш проблем с общуването. Единия ден ми пъхаш ръце под тениската, на следващия ми заявяваш, че не ми влизало в работата. Не знам дори къде живееш.
— Ако не знаеш нищо, няма как да го раздрънкаш.
— Благодаря за проявеното доверие.
— Това е положението — каза Рейнджъра.
— А, и още нещо. Морели каза да му се обадиш. Следял някого си от доста време, а сега ти си се забъркал с този някого си и според Морели си могъл да му помогнеш.
— По-нататък — отсече Рейнджъра.
И затвори.
Прекрасно! Така да бъде, щом толкова иска. Лично аз нямам нищо против.
Изтичах в кухнята, извадих от кутията от курабийки пистолета, грабнах дамската си чанта и хукнах по стълбището към буика. Джойс се беше тропосала на паркинга — седеше в джипа с калник на хармоника. Видя ме, че излизам от входа, и ми показа среден пръст. Аз й отвърнах със същото и поех към къщата на Морели. Джойс тръгна след мен на един автомобил разстояние. Нямах нищо против. Нека си ме следи, щом няма друга работа. Оттук нататък Рейнджъра да се оправя без мен! Смятах да изляза от играта.
Когато влязох, Морели и Боб седяха един до друг на канапето и гледаха някаква телевизионна игра. На масичката се мъдреха празна кутия от пица, празна кутия от сладолед и две-три смачкани кутийки от бира.
— Обяд ли? — попитах.
— Боб огладня. И не се притеснявай, не съм го черпил бира. — Морели потупа по канапето — да съм седнела до него. — Тук има място и за теб.
Когато Морели се вживяваше в ролята си на ченге, кафявите му очи бяха пронизващи и властни, лицето му ставаше някак ъглесто и изопнато, а белегът, прорязал дясната му вежда, създаваше правилното впечатление, че той никога не е живял предпазливо. Но удареше ли го хормонът, кафявите му очи се превръщаха в течен шоколад, устните му ставаха някак меки, а белегът създаваше погрешното впечатление, че Джо се нуждае от ей толкова майчински грижи.
В момента го беше ударил хормонът. На мен пък изобщо не ми беше до това. Бях ужасно вкисната, не е за разправяне. Пльоснах се до него на канапето и се свъсих на празната кутия от пица — покрай нея си спомних за моя обяд от маслини.
Морели ме прегърна през раменете и забучи лице във врата ми.
— Най-после сами! — възкликна той.
— Искам да ти кажа нещо.
Той застина.
— Днес се натъкнах на мъртвец.
Джо се дръпна и се облегна на канапето.
— Ето на, имам гадже, което все намира мъртъвци. Защо точно на мен!
— Говориш като майка ми.
— Чувствам се като майка ти.
— Недей — троснах му се. — Не харесвам дори майка си, когато се чувства по този начин.
— Сигурно искаш да ми разкажеш.
— Виж какво, ако не ти се слуша, все ще го преживея някак. Ще звънна в участъка и точка по въпроса.
Морели седеше като на тръни.
— Ама ти не си ли се обадила още? Ох, да го вземат мътните! Чакай да видим дали ще позная: проникнала си с взлом в чужда къща и си се натъкнала на убит човек.
— В къщата на Ханибал.
Той скочи като ужилен.
— В къщата на Ханибал ли?
— Но не съм проникнала с взлом. Задната врата беше отворена.
— Какво, по дяволите, търсеше точно у Ханибал? — изкрещя ми Морели. — Ти какво си мислиш?
Аз също скочих и се разкрещях.
— Вършех си работата.
— Работата ти не е да проникваш с взлом и да влизаш по чуждите къщи.
— Казах ти вече, не съм прониквала с взлом, само съм влязла.
— Е, това вече е друго. И кой е мъртвецът, дето си го намерила?
— Не знам. Някой го е очистил в гаража.
Морели отиде в кухнята и се свърза с дежурния в участъка.
— Получих анонимно съобщение — поясни той. — Я пратете някого в градската къща на Ханибал Рамос на
— Секс, секс, секс! — подвикнах аз. — Само това ти се върти в главата.
Все пак си бях починала, от плещите ми беше паднало бремето за мъртвеца и вече нямах нищо против да получа и някой и друг оргазъм.
Морели ме затисна до стената.
— И други неща ми се въртят в главата… но не и напоследък.
Целуна ме, пусна ми и език и оргазмът ми се стори още по-приемлив.
