Обърнах се и я погледнах.
— Ох, уплаших се! — възкликна тихичко Лула.
— Не е вампир. Но дърпа пердетата, за да не му надничат вътре. Ще направя предварителен оглед, за да се уверя, че няма никого. После ще огледам стаите една по една, може пък да изскочи нещо интересно. А ти стой тук на пост.
Глава 11
На първия етаж нямаше никого. В сутерена — също. Долу Ханибал имаше малък склад, а също и доста просторна билярдна зала с огромен телевизор, билярдна маса и мокър бар. Хрумна ми, че някой може да се е спотаил в сутерена и да си гледа телевизия, въпреки че къщата бе тъмна и изглеждаше безлюдна. На втория етаж имаше три спални. И те празни откъм човешки същества. В едната определено спеше собственикът. Другата беше превърната в кабинет с вградена библиотека и огромно писалище, застлано с кожа. А третата стая бе за гости. Тъкмо тя привлече вниманието ви. Личеше, че някой живее в нея. Завивките бяха намачкани. На стола пък бяха метнати мъжки дрехи. В ъгъла бяха запокитени чифт обувки.
Претършувах чекмеджетата и дрешника, пребърках и джобовете да видя дали по нещо ще позная кой е въпросният гост. Но ударих на камък. Дрехите бяха скъпи. Притежателят им беше среден на ръст и като телосложение, под метър и осемдесет и с тегло към осемдесет кила. Сравних панталоните тук с панталоните в спалнята на Ханибал. Той бе по-широк в кръста, с по-старомодни вкусове. В банята на Ханибал се влизаше от самата спалня. Докато другата стая си нямаше баня — гостенинът трябваше да ходи чак в банята в дъното на коридора. В никоя от двете спални не се натъкнах на изненади, ако не се броят презервативите в банята за гости. Посетителят явно е смятал да помърсува.
Отидох в кабинета и най-напред огледах библиотеката. Биографии, атлас, някое и друго романче. Седнах зад писалището. Никакви тефтерчета с телефони, никакви адресници. Имаше само бележник с химикалка. Вътре не пишеше нищо. Лаптоп. Включих го. Нищо интересно в хард диска. Ханибал беше много предпазлив. Изключих компютъра и се заех с чекмеджетата. И там нищо. Ханибал бе чист като сълза. И изключително подреден. Държеше малко неща. Дали и в къщата край плажа беше същото?
Виж, онзи в стаята за гости си падаше мърляч. Писалището му, където и да се намираше, сигурно бе доста разхвърляно.
В горните стаи не намерих оръжие. Но понеже на собствен гръб бях проверила, че Ханибал има най- малко един пистолет, това вероятно означаваше, че той го е взел със себе си. Не беше от хората, дето ще си оставят въоръжението в кутия от курабийки.
После слязох в сутерена. Но там нямаше какво да оглеждам.
— Разочароващо — споделих с Лула, след като затворих вратата на сутерена. — Тук няма нищичко.
— И аз не намерих нищо на първия етаж — каза колежката. — Никакви кибрити от заведения, никакви пистолети, скрити зад възглавниците на канапето. Виж, в хладилника има едно-друго. Бира, сок, хляб, колбаси. А също безалкохолни напитки. Това е, общо-взето, всичко.
Отидох при хладилника. Колбасите и сиренето бяха купувани в съседния супермаркет преди два дена.
— Ще си умра от страх — споделих отново с Лула. — В тая къща живее някой.
Виж, не изрекох на глас, че този някой може да се прибере всеки момент.
— Да, и не разбира от колбаси и сирена — вметна колежката. — Трябвало е да си купи шпеков салам и проволоне, вместо пуешки гърди и швейцарско сирене.
Бяхме в кухнята и се бяхме заплеснали по хладилника, затова и не обърнахме внимание какво се разиграва пред къщата. По едно време се чу как ключалката изщраква и ние с Лула подскочихме като ужилени.
— Ами сега! — затръшка се тя.
Вратата се отвори. В стаята влезе Синтия Лоти, която присви очи в мъждивата светлина.
— Какво, дявол ви взел, правите тук? — подвикна тя.
Ние с Лула бяхме изгубили ума и дума.
— Кажи й, де — поокопити се по едно време Лула и ме сръга с лакът. — Кажи й какво правим тук.
— Не ти влиза в работата какво правим — отсякох аз. — А ти какво правиш тук?
— И на теб не ти влиза в работата. При всички положения имам ключ, значи мога да си влизам и да си излизам.
Лула извади глок.
— Ей, имам пистолет, значи горе ръцете!
Синтия също измъкна от дамската си чанта патлак четирийсет и пети калибър.
— И аз имам. Едно на едно.
И двете се извърнаха към мен.
— Аз също имам, но е вкъщи — поясних. — Забравих го.
— Значи не се брои — бе категорична Синтия.
— Как да не се брои! — възропта Лула. — Така излиза, че изобщо няма пистолет. Освен това, когато е въоръжена, направо освирепява. Уби един човек — преди време, де.
— Да, помня, че четох някъде. Не знам как Дики не получи сърдечен пристъп. Според него му се отразявало неблагоприятно.
— Дики е хемороид — вметнах аз.
Синтия се усмихна тъжно.
— Всички мъже са хемороиди. — Огледа жилището. — Идвала съм тук с Хомър, когато Ханибал не беше в града.
Това обясняваше ключа. А вероятно и презервативите горе.
— А Хомър държеше ли дрехи в стаята за гости?
— Някоя и друга риза. Бельо.
— Горе в стаята за гости има дрехи. Я ги погледни, за да ми кажеш дали са негови.
— Първо искам да знам какво търсите тук.
— Един мой приятел е сред заподозрените за пожара и стрелбата. Опитвам се да разбера какво точно се е случило.
— И какво според теб се е случило? Ханибал е очистил брат си ли?
— Не знам. Търся улики.
Синтия се отправи към стълбите.
— Чакайте да ви разкажа за Хомър. Всички искаха да му видят сметката. Включително аз. Хомър си беше лекенце, вечно лъжеше и мажеше. А роднините му непрекъснато се изръсваха за откупи и гаранции. На мястото на Ханибал отдавна да съм му теглила куршума, но в семейство Рамос са много привързани един към друг.
Качихме се след нея в стаята за гости и зачакахме на вратата, докато тя оглеждаше вътре.
— Някои от дрехите определено са на Хомър — оповести Синтия, както ровичкаше из чекмеджетата. — Има неща, които съм виждала и преди. — Тя подритна червените копринени боксерки на цветчета. — Виждате ли ги? — Синтия изстреля четири куршума в тях. — Бяха на Хомър.
— Давай — насърчи я Лула. — Излей си злобата, да ти олекне.
— Понякога беше голям симпатяга — продължи Синтия. — Но жените бързо му втръсваха. Въобразявах си, че е влюбен в мен. И ще успея да го променя.
— И какво те разубеди?
— Два дена преди да го гръмнат, ми каза, че късал с мен. Подметна ми някои доста гадни неща, а също, че ако съм му създавала главоболия, щял да ме убие на място, после ми задигна бижутата и ми взе колата. Трябвали му пари.
— Оплака ли се в полицията?
— Не. Повярвах му, когато се закани, че ще ме очисти. — Тя пъхна пистолета в джоба на сакото си. — Но както и да е. Рекох си, че може би не е имал време да ми шитне бижутата и… и ги е скрил някъде
