Пет за четири

тук.

— Претърсих къщата педя по педя — съобщих й аз, — не видях дамски бижута, но не пречи да погледнеш и ти.

Синтия сви рамене.

— Много време мина оттогава. Късно съм се сетила да проверявам.

— А не се ли притесняваше, че ще се натъкнеш на Ханибал? — поинтересува се Лула.

— Разчитах, че Александър е пристигнал за погребението и Ханибал е отишъл да живее в къщата край плажа.

Изнесохме се долу.

— Ами гаражът? — попита Синтия. — Там гледахте ли? Едва ли сте намерили сребристото ми порше.

— Виж я ти колко важна била — изцъка Лула. — Порше кара, моля ви се.

— Е, вече не го карам. Хомър ми го подари за половингодишнината ни — въздъхна другата жена. — Казах ви, понякога беше голям симпатяга.

Тоест, много щедър.

Ханибал имаше гараж за две коли, долепен до къщата. Влизаше се от антрето, вратата беше с резе. Синтия я отвори и щракна осветлението. И хоп! — пред нас лъсна сребристото порше.

— Поршето ми! Поршето ми! — зарадва се Синтия. — Вече си мислех, че няма да го видя повече. — Спря да кудкудяка и сбърчи носле. — Каква е тая смрад?

Ние с Лула се спогледахме. Знаехме прекрасно какво вони така.

— Ужас! — възкликна колежката.

Синтия изтича при автомобила.

— Дано е оставил ключовете. Надявам се да… — Спря като закована и надзърна през прозореца. — Някой ми спи в колата.

Ние с Лула направихме кисели физиономии. Синтия пък нададе писък.

— Мъртъв е! Мъртвец! Мъртвец в поршето ми!

Ние с колежката се доближихме и също надникнахме.

— Вярно! Наистина е мъртъв! — отбеляза Лула. — Личи си по ей онези три дупки в челото му. Извадила си късмет — успокои тя Синтия. — Очистили са го с двайсет и втори калибър. Ако го бяха гръмнали с четирийсет и пети, всичко тук щеше да е в размазан мозък. А с двайсет и втори си е по-чисто.

Мъртвецът се беше сгърбил на седалката, но Пак си личеше, че е висок към метър и седемдесет и пет и има най-малко двайсет и пет-трийсет кила свръхтегло. Тъмна коса, подстригана късо. Някъде на четирийсет и пет. Беше облечен в пуловер и яке. Диамантен пръстен на кутрето. Три дупки в главата.

— Познаваш ли го? — попитах Синтия.

— Не. За пръв път го виждам. Ужас! Как е могло да се случи? Цялата ми тапицерия е в кръв.

— Е, не е болка за умиране, но внимавай да не я переш с гореща вода. От горещата вода остават лекета — посъветва я Лула.

Синтия отвори вратата и се замъчи да изтика мъртвеца, той обаче не й съдействаше по никакъв начин.

— Малко помощ ще ми дойде добре — подкани Синтия. — Я някой да мине от другата страна и да побутне!

— Чакай! — спрях я аз. — Това тук е местопрестъпление. Не бива да пипаш нищо.

— Бабина ти трънкина местопрестъпление — сопна се Синтия. — Колата си е моя и аз ще си тръгна оттук с нея. Работя в адвокатска кантора. Знам какво ще стане. Ще ми конфискуват автомобилчето като веществено доказателство и ще си го видя отново през крив макарон. Пък и жена му ще се опита да ми го вземе.

Вече беше издърпала трупа до половината, но краката се бяха вкочанили и не помръдваха.

— Трябват ни фокусници — отсече Лула. — Като ония, как ли им беше името, а, да, Зигфрид и Рой. — Веднъж ги гледах по телевизията, срязаха едного наполовина, и то без капчица кръв.

Синтия продължаваше да дърпа мъртвеца за главата с надеждата, че под собствената си тежест той ще климне.

— Кракът му се е закачил в лоста за скоростите — оплака се тя. — Я някой да го изрита.

— Хич не гледай мен — предупреди Лула. — От мъртъвци ме побиват тръпки. За нищо на света няма да пипна мъртвец.

Синтия го сграбчи за якето и продължи да тегли.

— Няма да стане — завайка се тя отново. — До Второ пришествие няма да го разкарам тоя кретен от колата си.

— Ами ако го намажеш с грес? — предложи Лула.

— Ами ако ми помогнеш? — подвикна Синтия. — Иди от другата страна и го изритай по задника, а Стефани ще ми помогне да го дръпна.

— Добре де, с крак може — склони Лула. — Важното е да не го пипам с ръка.

Синтия пак се вкопчи в мъртва хватка в главата на трупа, аз го сграбчих отпред за пуловера, а Лула му тегли един як шут. Той изскочи като тапа.

Веднага го пуснахме и се дръпнахме.

— Как мислите, кой ли му е светил маслото? — попитах аз.

Не че очаквах отговор.

— То се знае кой — Хомър, разбира се — отсече Синтия.

Поклатих глава.

— Не може да е Хомър. Тоя тук е мъртъв отскоро.

— Ханибал?

— Не смятам, че Ханибал ще остави труп в собствения си гараж.

— Пет пари не давам кой го убил — рече Синтия. — Важното е, че си намерих поршето, отивам си вкъщи!

Мъртвецът се бе проснал на пода с крака, щръкнали в различни посоки, с разрошена коса и вдигнат нагоре пуловер.

— А него какво ще го правим? — попитах аз. — Не можем да го оставим тук. Виж колко му е… неудобно.

— Заради краката е — отсъди Лула. — Вкочанили са се, докато е седял. — В дъното на гаража бяха струпани пластмасови шезлонги, тя донесе един и го разпъна до мъртвеца. — Ако го сложим на шезлонга, ще изглежда по-естествено, все едно чака да го откарат или нещо от тоя род.

Речено-сторено. Сложихме мъртвеца на шезлонга и се дръпнахме да видим какво се е получило. Лошото само бе, че когато се дръпнахме, той взе, че тупна от стола. Пльос, направо по лице.

— Добре, че е мъртъв — каза Лула, — иначе щеше да го заболи кански.

Пак го върнахме с триста мъки на стола, този път обаче го привързахме с въже за скокове бънджи. Носът му беше леко сплескан, от удара в пода едното му око се беше затворило, така че едното беше отворено, а другото — затворено, но ако не броим това, мъртвецът си изглеждаше добре. Пак се дръпнахме, а той продължи да си седи.

— Махам се оттук — оповести Синтия.

Смъкна всички стъкла на прозорците, натисна дистанционното за външната врата на гаража, даде на заден и отпраши към улицата.

Гаражната врата пак се затвори и ние с Лула останахме сами с мъртвеца.

Колежката запристъпва от крак на крак.

— Мисля, че трябва да кажем нещичко за покойника, а? Все пак човекът е мъртъв, дължим му някакво уважение.

— Аз пък мисля, че трябва да си обираме крушите оттук.

— Амин! — рече Лула и се прекръсти.

— Мислех, че си баптистка.

— За баптистка съм баптистка, но за случай като този си нямаме никакви знаци.