Морели извади от джоба на якето белезници и докато се усетя какво става, ме щракна за хладилника.
— Това пък какво е? — подвикнах аз.
— За да не ти хрумне да ме следиш. Ще оставя ключа долу в пощенската кутия.
Божичко, не любовна връзка, а мечта!
— Готова съм да тръгвам! — оповести баба.
Беше се издокарала с пурпурния си анцуг и белите кецове. Беше си накъдрила косата на малки буклички и си беше сложила розово червило. Беше сгънала ръка и държеше голямата черна кожена чанта. Опасявах се да не е пъхнала вътре пистолета с дългата цев и да не вземе да погне ония от Пътна полиция, ако я скъсат на изпита.
— Не си скрила вътре пистолета, нали? — попитах я.
— Разбира се, че не.
Изобщо не й повярвах.
Слязохме долу на паркинга и баба отиде при буика.
— Сигурно ще изкарам изпита по-лесно, ако ида с буика — отсъди тя. — Подочух, че пускали по-лесно младички жени със спортни автомобили.
На паркинга спряха Мичъл и Хабиб. Отново бяха с линкълна.
— Изглежда като нов — отбелязах аз.
Мичъл грейна.
— Да, потегнаха го хората. Прибрахме си го днес сутринта. Наложи се да почакаме, докато боята изсъхне. — Той погледна баба, която вече се беше разположила зад волана на буика. — Каква е програмата за днес?
— Ще закарам баба, днес е на изпит за шофьорска книжка.
— Много мило от твоя страна — похвали ме Мичъл. — Добра внучка си, но баба ти не е ли малко старичка за книжка?
Баба щракна с ченета.
— Старичка ли? — подвикна тя. — Ще ти покажа аз на теб кой е старичък.
Чух я как отваря дамската чанта. После бръкна вътре и извади пистолета с дългата цев.
— Не съм чак толкова стара, все ще те улуча в окото — закани се тя и се прицели.
Мичъл и Хабиб залегнаха на седалките.
Изгледах баба на кръв.
— Нали уж каза, че не си взела пищова?
— Явно съм се объркала.
— Скрий го. И гледай да не го размахваш под носа на ония в Пътна полиция, че ще вземат да те арестуват.
— Дърта откачалка — изпелтечи Мичъл някъде от пода на линкълна.
— Е, това вече се ядва — одобри баба. — Харесва ми да съм откачалка.
Глава 12
Гледах със смесени чувства на желанието на баба да си изкара шофьорска книжка. От една страна, щеше да бъде по-независима и това наистина беше чудесно. Но да не дава Господ да се озовавам на едно и също шосе с нея! Докато отивахме в Пътна полиция, веднъж мина на червено и спираше толкова рязко, че още малко, и щях да се обеся на предпазния колан, а накрая паркира на мястото, запазено за инвалиди — според нея към тази група спадали и всички пенсионери.
След изпита влезе с гръм и трясък в чакалнята и аз тутакси разбрах, че още известно време улиците ще бъдат безопасни.
— Идеше ми да го удуша с двете си ръце — проплака баба. — Скъса ме почти на всичко.
— Е, не е болка за умиране, ще се явиш отново — утеших я аз.
— Точно така, ще се явявам, докато го взема. Имам дадено ми от Бога право да шофирам. — Тя стисна устни.
— Сигурно вчера трябваше да ида на черква.
— Нямаше да е зле.
— Следващия път ще спра на всички стопове. И ще ида да пална свещичка.
Мичъл и Хабиб продължаваха да ни следят, но на разстояние петстотин-шестстотин метра. На идване на няколко пъти насмалко да ни отнесат, понеже баба спираше много рязко, затова на връщане не поискаха да рискуват.
— Още ли смяташ да се изнесеш от апартамента ми? — попитах аз баба.
— Да. Вече съобщих на майка ти. Днес следобед Луиз Грибър ще дойде да ми помогне. Ти няма да имаш грижа за нищо. Много мило, че ме прие. Признателна съм ти, но искам да си отспя. Умът ми не го побира как можеш да живееш с толкова малко сън.
— Е, щом си решила, добре — отвърнах.
Сигурно нямаше да е зле и аз да отскоча да пална свещичка.
Когато се прибрахме, Боб ни чакаше.
— Според мен му се ходи по малка нужда — рече баба.
Ние с Боб излязохме на паркинга. Хабиб и Мичъл висяха и чакаха търпеливо да ги отведа при Рейнджъра, там беше и Джойс. Врътнах се, влязох пак във входа и изскочих от другата страна. Повървяхме с Боб до следващата пресечка, после цепихме напряко и се върнахме в жилищния квартал с малки еднофамилни къщи. За някакви си пет минути Боб ходи поне четирийсет-петдесет пъти по малка нужда, след което двамата се отправихме към къщи.
Не щеш ли, на две пресечки от нас изскочи черен мерцедес и аз примрях. Мерцедесът се приближи, сърцето ми заби лудешката. Имаше само две възможности: наркотрафикант или Рейнджъра. Колата спря до мен и Рейнджъра кимна едва забележимо — един вид: „Качвай се!“
Натоварих Боб на задната седалка и седнах до Рейнджъра.
— На паркинга пред нас трима души висят като паяци с надеждата да те спипат — съобщих му аз. — Какво правиш тук?
— Трябва да поговорим.
Едно е да умееш да проникваш незабелязано в апартамент, съвсем друго — да отгатнеш какво правя в даден момент.
— Откъде знаеш, че съм излязла с Боб? Да не си медиум?
— А, нищо екзотично. Звъннах у вас и баба ти ми каза, че разхождаш кучето.
— Колко разочароващо! Сега остава да ми кажеш и че не си Супермен.
Рейнджъра се подсмихна.
— Искаш да съм Супермен ли? Тогава прекарай нощта с мен.
— Смути ме — рекох му.
— Хитро се измъкваш.
— Та за какво искаш да говорим?
— Освобождавам те от работата.
Смущението се изпари и на негово място се загнезди неясно чувство, от което ме присви под лъжичката.
— Вие двамата с Морели сте се наговорили, нали?
— Споразумяхме се.
Биеха ми дузпата, изхвърляха ме като излишен багаж. Или още по-лошо, като нещо, което само им се пречка. Почувствах се обидена, не можех да повярвам и след три секунди направо се вбесих.
— На кого му хрумна, на Морели ли?
— На мен. Ханибал те видя. Александър също. И половината полицаи в Трентън знаят, че си проникнала с взлом у Ханибалови и си намерила в гаража Джуниър Макарони.
— Това от кого го научи, от Морели ли?
