— Научих го от всички. На телефонния ми секретар не е останало празно място. Прекалено опасно е и занапред да работиш по случая. Притеснявам се, че Ханибал ще надуши каква е работата и ще те погне.
— Потискащо!
— Ама наистина ли си го сложила да седне на пластмасов шезлонг?
— Да. Между другото, ти ли го гръмна?
— Не. Докато тършувах из къщата, поршето го нямаше в гаража. Макарони също не беше там.
— А как мина, без да те засече алармата?
— По същия начин, както и ти. Не беше включена. — Той си погледна часовника. — Трябва да тръгвам.
Отворих вратата и понечих да сляза. Рейнджъра ме хвана за китката.
— Не те бива много-много да спазваш инструкциите, но този път не ми се прави на интересна, чу ли? Няма да си вреш повече гагата, дето не ти е работа. И ще си отваряш очите на четири.
Въздъхнах, слязох и измъкнах Боб от задната седалка.
— Все пак внимавай Джойс да не те спипа. Това съвсем ще ми провали деня — подвикнах му.
Заведох Боб в апартамента, грабнах ключовете от колата и дамската си чанта и отново слязох долу. Отивах някъде. Все едно къде. Бях много вкисната, не ме свърташе вкъщи. Да ви призная, бях ядосана, но не защото са ме отстранили от случая. А защото са ме отстранили като тъпа. Така де, бях паднала от дървото. А после бях сложила Макарони на шезлонга. Все пак и глупостта си има граници, нали?
Ядеше ми се нещо. Сладолед. Разтопен шоколад. Бита сметана. В търговския център имаше сладоледен салон, където правеха мелби за четирима. Ей такова нещо ми трябваше — мегамелба.
Метнах се на Голямата синя птица и хоп! — до мен седна Мичъл.
— Извинявай, да нямаме среща? — сопнах се аз.
— Гладна кокошка просо сънува — заяде се той. — Господин Столе иска да си поговори с теб.
— Знаеш ли какво? Не съм в настроение да си говоря с господин ти Столе. И с когото и да било друг. Включително с теб. Не го приемай лично, но ми се разкарай от колата.
Мичъл извади пистолет.
— Налага се да си смениш настроението.
— Ако не го направя, ще ме застреляш ли?
— Не го приемай лично — тросна се Мичъл.
Магазинът за килими „Арт“ се намира в Хамилтън Тауншип, царството на търговците. Пада се отстрани на магистрала 33, само на хвърлей от Файв Пойнтс, и е абсолютно същият, както всички останали магазини покрай пътя, ако не броим жабешкозелената светеща табела, която се вижда чак от Роуд Айланд. Помещава се в едноетажна квадратна постройка с огромни витрини, по които целогодишно пише, че имало сезонна разпродажба. Ходила съм много пъти в магазина за килими „Арт“, точно както и всяка друга жена, мъж или дете в Ню Джърси. Никога не съм си купувала нищо, макар и да съм се изкушавала. Цените там са твърде изгодни.
Спрях буика пред магазина. Хабиб пък спря линкълна до мен. А Джойс спря до линкълна.
— Какво иска Столе? — попитах аз. — Не иска да ме убива или нещо от тоя род, нали?
— Господин Столе не убива хора. Наема други да го правят. Иска просто да си поговорите. Само това ми каза.
Из магазина се мотаеха две жени. Приличаха на майка и щерка. Продавачката ги следваше неотлъчно. Влязохме вътре заедно с Мичъл и той ме отведе покрай камарите килими и мокети в служебните помещения в дъното.
Столе беше някъде над петдесетте и бе огромен като канара. Беше широкоплещест, бе започнал да пуска и двойна брадичка. Носеше крещящ пуловер и скъпи панталони. Подаде ми ръка и ме озари с най- лъчезарната си килимарска усмивка.
— Ще чакам отвън — обясни Мичъл и затвори вратата, оставайки ме насаме със Столе.
— Чувам, че си хубаво умно момиче — подхвана отдалече Столе.
— Така си е.
— А защо все не успяваш да ни предадеш Маносо?
— Не съм чак толкова умна. А и Рейнджъра внимава да не се доближава до мен, когато наоколо се навъртат Мичъл и Хабиб.
Столе се усмихна.
— Да ти призная, не съм и очаквал да ни предадеш Маносо. Но нали знаеш, който не рискува, не печели.
Не отвърнах нищо.
— За нещастие, след като не постигнахме целта си по лесния начин, се налага да опитаме друго. Пращаме нещо като знак на гаджето ти. Значи не иска да разговаря с мен. Добре тогава! Иска да си се разхожда като волна птичка? Нямам нищо против. И знаеш ли защо? Защото спипахме теб. Щом търпението ми се изчерпа, а това ще стане всеки момент, ще взема да те нараня. Тогава вече Маносо ще знае, че е могъл да го предотврати.
Изведнъж останах без въздух. Не бях погледнала на нещата в такава светлина.
— Той не ми е гадже — натъртих аз. — Преувеличавате значението ми в неговия живот.
— Е, дори и да е така, той си пада кавалер. Латиноамериканец, какво да го правиш! — Столе се разположи на стола зад писалището и се люшна назад. — Би трябвало да насърчиш Маносо да си поприказва с нас. Мичъл и Хабиб може и да изглеждат симпатяги и разбрани момчета, но ще направят каквото им наредя. Всъщност вече се е случвало да вършат големи страхотии. Имаш си куче, нали? — Той се подпря на бюрото и се наведе напред. — Мичъл много го бива да убива кучета. Не че ще убие и твоето, но…
— Кучето не е мое. Само го гледам.
— Просто ти давах пример.
— Губите си времето — отбелязах аз. — Рейнджъра е печен. Не можете да го спипате чрез мен. Нямаме никаква връзка. Съмнявам се някой да има с него връзка, на каквато разчитате.
Столе се ухили и сви рамене.
— Казах ти вече, който не рискува, той не печели. От опит не боли, нали така?
Впих в него непроницаемия поглед на Плъмови, после се обърнах и си излязох.
Мичъл, Хабиб и Джойс се размотаваха на паркинга.
Качих се на буика и тайничко се пипнах между чатала — да не съм се подмокрила. Поех си дълбоко въздух и сложих ръце върху волана. Дълбоко вдишване, дълбоко издишване. Понечих да завъртя ключа, ала не успях да отлепя длани от кормилото. Продължих да дишам и да издишам. Започнах да си втълпявам, че Артуро Столе си е въздух под налягане. Но нещо не си повярвах. Виж, вярвах, че е голям лайнар. Пък и Хабиб и Мичъл не ми се струваха чак такива главорези.
Всички ме зяпнаха — да видят какво ще направя оттук нататък. Не исках да надушат, че съм се уплашила до смърт, затова и си наложих да пусна волана и да запаля двигателя. Дадох много внимателно на заден, излязох от паркинга, превключих на скорост и подкарах. Съсредоточих се върху шофирането — бавно и сигурно.
Междувременно потърсих Рейнджъра на всички възможни телефони и навсякъде му оставих кратичкото съобщение: „Звънни ми. Незабавно!“ После се обадих и на Каръл Забо.
— Направи ми една услуга — рекох й.
— Каквото кажеш.
— Джойс Барнхард ме следи.
— Ах, вещицата му с вещица! — затюхка се Каръл.
— Следят ме и още двама, с линкълн са.
— Ужас!
— Не се притеснявай — мъкнат се подир мен вече дни наред, а няма убити. — Засега. — Искам да ги разкарам и съм разработила план.
Бях на пет минути път от Каръл. Тя живее в Бърг, на две крачки от нашите. С парите, които бяха събрали на сватбата, двамата с Люби си бяха купили къща и се бяха запретнали да правят деца. След
