чертите му се разпънаха, изкривиха, усукаха и то заизглежда като обхванато от някаква абсолютна агония. Подобно на Тереза Моулдовър тя се опита да изпищи, като замята бясно главата си, зарита с крака и заудря с ръце. Гласът й секна. От устата заизлиза синя и студена мъгла. Очите й се белнаха. Устните й увиснаха надолу и отворът на устата се запечата с ледена кора. Кръвта й замръзваше от главата към краката й, сякаш втвърдяването течеше от брадичката към корема.
Старият мъж Дарфи и леля Роужи здраво стискаха жената, докато тя се тресеше от последния етап на необикновената си смърт. Кожата й се превърна в синкав килим, а мускулите ясно се очертаваха под нея. Двамата старци положиха нежно тялото на земята, но въпреки това замръзналия десен крак на мисис Сийбърн направо издрънча с ясен метален звън, когато се удари в земята. Синьо бяла пудра се посипа от трупа, покривайки гъстата зелена трева с леден прах, който преди малко беше месо, кръв, кости, живо същество.
— А сега, младежо Нюбай, побързай — изрече Леля Роужи. — Трябва да свършваме.
Търговският пътник отново се наведе над книгата и зачете:
„Слабост, тленност, доведени до край. Нещастието няма да трае дълго. Черупката на желъда, ударен от гръм се отделя от дъбовата клонка.“
Както в съня от предишната нощ, пияницата сграбчи една от ръцете му, а леля Роужи пое другата. Те тримата бързо се отдалечиха от трупа, обратно по пътя откъдето Нюбай бе пристигнал. Когато се озоваха пред полицейския участък, той спря.
— Трябва да вляза — напомни търговският пътник. — Искам да съобща за изчезването на колата ми.
— Но Вие вече го направихте — учуди се Срарият мъж Дарфи.
Въпреки това старите хора не се опитаха да го спрат. Нюбай изкачи тичешком спъпалата и се втурна вътре… Събуди се на пейката. Часовникът показваше почти два часа.
— Отново е било сън — беше първата му мисъл.
Нюбай бе прекалено обезкуражен, да направи нещо както трябва. Нямаше никакво желание да се върне обратно през площада и да види дали мисис Сийбърн действително лежи там под дървото студена, мъртва и синя. Вместо това той се насочи обратно към вагон-ресторантта.
По пътя срещна Лорън.
— Здравей — каза той и подхвърли. — Мисля, че ти трябваше да останеш на спортното поле да пазиш фигурите на шаха.
— О! — нацупи се тя. — Винаги ми писва, когато ме накарат да върша подобна тъпа работа. Едва ли на някого ще му мине през главата хитрата мисъл да бърника играта ви. Във всеки случай в дни като тези бих желала да ме оставят да помагам в друга по-голяма работа.
— Като тази с Моулдовър ли? — попита той. — Или като тази с мисис Сийбърн?
— Мисис Сийбърн? — почуди се Лорън. — А, значи те го извършиха в края на краищата. Много съм доволна. Знаете ли, че мъжът й ми преподаваше по химия. Миналата година едва изкарах 4+. Я, да не повярваш, казвал ли ти е някой, че много приличаш на Хауър Кийл?
— Кой е този Хауърд Кийл?
Той е втори по ред в списъка на любимите ми актьори.
Нюбай нервно се разсмя.
— Предполагам, че трябва да се почувствувам поласкан. Кой е първият в списъка?
— Джеймс Дийн, разбира се! — каза тя. — Редовно му изпращам честитки за рожденния му ден.
Нюбай си пое дълбоко въздух.
— Но той е умрял, не знаете ли? — осмели се той накрая да попита.
Лорън поклати глава.
— Не вярвам на това. В Ню-Йорк и дори в Страстбърг вие може да вярвате. Тук никак не е задължително. Няма никакво значение какво става тук или там. Това изобщо не ни прави никакво впечатление. Аз вярвам в каквото си искам. Това не е толкова голям град, знаете ли?
— Да, знам.
— Не бъди жесток — запя тя.
— Скоро ще трябва да се връщаме — напомни Нюбай. — Наближава три.
— Вие нали не възнамерявате да се оставите на онзи дърт и дрипав пияница и мадам Мяу Писанова да Ви разиграват и тиранизират? — поинтересува се Лорън.
Нюбай махна неопределено с ръка.
— Мислех, че сте на тяхна страна.
— Това беше преди да разбера колко много приличаш на Хауърд Кийл. — отговори тя с въодушевление. — Казвам това от сърце, наистина е така.
— Аз винаги бъркам Хауърд Кийл с Фил Гейтлин — каза той.
— Те нямат нищо общо помежду си — възпротиви се Лорън.
— Нито пък аз.
— Съвсем не Ви разбирам какво говорите — каза Лорън.
Той блъсна вратата на вагон-ресторанта и пусна Лорън пред себе си. Лъхна го приятната хладина от климатичната инсталация. Но веднага се дръпна назад потресен, като видя вътре друга Лорън Кромбъргър да седи на едно от столчетата до тезгяха.
— Какво става тук?! — неволно изпищя Нюбай.
Лорън до тезгяха вдигна очи и също ахна. Тя веднага скочи, изтича зад тезгяха и когато се върна, държеше в ръка счупена бутилка.
— Това е само част от Вашия сън. Трябва да се освободите от тези кошмари и това може да стане само така! — завика тя и замахна бутилката заплашително срещу другата Лорън.
После се втурна срещу срещу двойничката си, която стоеше неподвижно до търговския пътник. А той като замръзнал наблюдаваше развитието на събитията. Спътничката му сви рамена и похотливо го погледна, след което започна да посърва и да се топи с леко пукане. Не мина и минута и нея вече я нямаше — изчезна напълно. Сервитьорката захвърли счупената бутилка в боклука и въздъхна с облекчение.
— Те пипнаха ли още някой? — поинтересува се тя.
— Кои?
— Не знам — произнесе тя неопределено. — Вие се разхождахте навън. Аз през цялото това време не съм мръднала от мястото си.
— Не ме разбрахте правилно. Попитах, кои всъщност трябва да са пипнали някой.
— Леля Роужи и Старият мъж Дарфи, разбира се! О, почакайте!
Тя извади от кошчето с боклук счупената бутилка и намръщено се запъти към Нюбай.
— Може би Вие сте част от моя сън?
Но той не изчезна. Лорън се усмихна и седна отново, като потупа стола до нейния.
— Хайде — каза тя. — Те скоро ще се върнат.
— Те пипнаха мисис Сийбърн — промърмори Нюбай.
— О! Предполагам, всичко е наред?
— Какво всъщност е значението на играта на шах? — запита Нюбай.
— Естествено, никакво — отвърна тя. — Искам да кажа, че никой не може да направи СТРОЕВИ ПРЕГЛЕД НА ШАХМТНАТА ВОЙСКА или нещо подобно, ако въпросът Ви има подобен смисъл. Съмнявам се, че в градчето ни би могъл да се открие някой, който да спечели. Вие не бива да се тревожите, когато поискате да играете с други хора, защото наистина сте много добър.
— Не искам да играя с никой повече — натърти той неспокойно. — Единственото ми желание е да се прибера, колкото се може по-бързо в къщи.
— О, трябва да се научите да се отпускате — усмихна се тя нежно. — Вие наистина сте се невротизирали на тема заминаване.
— Случиха ми се някои странни неща през последния ден — поясни той.
— Как разбрахте, че са реални?
Нюбай се ядоса.
— Ако не са реални, то аз трябва да съм доста болен.
Сервитьорката кимна.
