Те продължиха да вървят мълчаливо още известно време, но когато свиха по улицата на леля Роужи Лорън запита:
— Защо отивате там?
— Не знам — отвърна търговският пътник. — Къде другаде да отида? Ще позвъня в полицията утре сутринта. Ако не са намерили колата ми, ще се опитам да изчезна на автостоп.
— О, бъдете предпазлив — загрижи се Лорън.
— Обикновено съм предпазлив — отвърна той.
— Но Вие влязохте във вагон-ресторанта, нали?
— Да, признавам, това беше първата ми грешка. Слушай — спря се той, — ти мислиш ли, че те с нещо ме заплашват? Нали моята роля при тях свърши?
Лорън сграбчи ръката му. Намираха се под белещи се чинари и шумът на листата породен от топлия вятър я накара да вдигне към него уплашените си очи.
— Недей да мислиш, че ролята ти е свършила — зашепна тя.
— Какво? — уплаши се той.
Тя говореше така тихо, че Нюбай не можа да я разбере.
— Казах — мърдаха устните и, — че Вие сте вътре в играта. Вашата кулминация тепърва предстои. — тя погледна разстроеното му лице и се усмихна. — Не се безпокойте прекалено. Вие няма да пострадате.
Тя махна с ръка и се отдалечи в посоката откъдето бяха дошли.
„Почти като онази Лорън от сънищата — помисли си той. — И ми харесва повече, от истинската Лорън, която размахваше така яростно счупената бутилка.“
Той изкачи предните стъпала на къщата на Леля Роужи. Вратата не беше заключена и Нюбай влезе вътре.
— Здравейте — каза някакъв мъж с тъмен костюм. — Доколкото разбирам, Вие сте мистър Нюбай?
— Точно така — отвърна предпазливо търговският пътник.
— О, колко е приятно — зарадва се мъжът. — Името ми е Грег Рембрик. Лидер съм на Здравната Организация на Младите Християни. Аз и моите млади приятели се надяваме, че Вие ще вземете активно участие в нашата месечна групова сесия, която ще се състои този следобед. Леля Роужи ме увери, че според нея Вие с радост ще се предоставите на наше разположение. Но въобще не предполагах, че ще се принудим да Ви каним в такъв кратък срок. Така че, ако Вие пожелаете да се оттеглите, ние просто ще продължим нашето събрание.
— Вие тук ли провеждате заседанията си? — запита Нюбай.
— Да — усмихна се Рембрик. — Стопанката на тази великолепна къща се оказа толкова любезна към нас. Трябва да Ви кажа, че сградата на нашия обществен и социален център изгоря до основи миналата година. И сега, само благодарение на нея, има къде да се събираме. Странен пожар беше, наистина.
— А къде са останалите?
— О! Всички са навън. Събират експонати за нашия хербарий. Но скоро ще се върнат — погледна той часовника си. — Около десетина минути им остават.
— Какво ще трябва да правя? — попита Нюбай.
Рембрик направи величествен знак с ръка да седнат. Търговският пътник се настани в едно от диванчетата на старата жена с лице към младия лидер.
— О, не е нещо което ще Ви затрудни. Ние просто се нуждаем някой, който не членува в Организацията да прочете кратко слово по време на благочестивия молитвен кръг „Обединени в съюз на Любовта“ на нашето дружествено братство на необвързаните.
— Разбрах — отвърна Нюбай. — Предполагам, че всичко ще протече както трябва.
— Отлично — зарадва се Рембрик, усмихна се и стана сериозен. — Много Ви благодаря. Децата ще бъдат толкова щастливи.
Двамата делови мъже бързо намериха общ език и когато след няколко минути младите членове на груната започнаха да пристигат, те водеха непринуден разговор. Не се мина много време и мистър Рембрик съобщи, че всички са налице. Той ги подреди в кръг, а самият се настани в центъра. Децата се хванаха за ръка и запяха тържествен химн, после затвориха очите си, наведоха глави и стояха така тихи и мирни, докато Нюбай рецитираше кратката молитва.
— А сега мистър Нюбай, ако обичате четете онези думи — каза мистър Рембрик.
— Онези думи ли? — попита изплашен търговският пътник.
Нюбай забеляза с ужас, как във въздуха започнаха да се очертават пламтящи зелени букви. Ребрик не отговори. Тогава той пристъпи бавно напред. На няколко крачки от огнените думи се спря и започна да чете с тържествен глас.
„Както майката-земя водата прегръща, така въздухът в обятията си огъня къта. Тук човешкият разум в своя копнеж достига апогея на познанието, ужасния полъх на мъдростта.“
Буквите внезапно затрептяха и се промениха. Нюбай неволно се взря в Рембрик и групата млади хора. Те стояха на колене и лицата им бяха разкривени от страстта на екстаза.
„Нека безкрайният кръговрат на Вселената — продължи да чете той, — да преобрази техните заплетени недра. Нека великата звездна драма играна от пламтящите слънца взриви сърцата им, сгърчи белите им дробове, стопи дъха им, натъпче мозъците им в кипналата кръв. Нека зейналата пустош на небесната твърд спре бликащата чувственост. Нека висящата грамада на всички небесни сфери и орбити стрие костите им в жертвен прах.“
Преди Нюбай да завърши последната дума пламтящият надпис изчезна. Рембрик и младите му приятели стояха на пода съвсем притихнали и по изопнатите им лица се четеше непомерно страдание. Докато ги гледаше те пищяха беззвучно, мрак заизлиза от полуразтворените уста и забули главите им с черна мъгла, в която търговският пътник сякаш видя немигащите звезди на нощта. И когато това изчезна той видя, че те всички бяха застинали в гротескните пози на внезапната смърт.
Разнесе се звън. Някой стоеше пред вратата на леля Роужи. Нюбай за миг се поддаде на обхваналата го паника, но бързо се овладя. Прекрасно знаеше, че властите не са в състояние да открият следи на насилие по трупа на момичето на Моулдовър или по тялото на мисис Сийбърн. Какво би казал някой, който види мъртвите по килима на старата жена? Би ли предположил, че това е някакъв вид масово отравяне? Може би те са яли заедно нещо? Той си пое дълбоко въздух и се отправи към вратата.
— Здравейте — поздрави Лорън. — Стана ли вече?
Нюбай само кимна в отговор.
— Свърши минута преди да позвъните. А сега какво да правя?
— Какво искаш да кажеш с това? — произнесе тя и влезе в гостната.
— Какво ще правим с телата?
— „Ние ли“?
— Добре де, аз какво да правя с телата?
Лорън печално поклати красивата си коса.
— Нищо не си успял да научиш досега. Какво стана с мис Поповър? А с мисис Сийнбърн? Те просто ги оставиха там! И ние ще постъпим по същия начин. Така полицията ще ги намери тук!
— Не знам, какво щях да правя без Вас — каза Нюбай с презрение.
— Знаеш ли какво — обърна се тя ядосано към него. — Аз наистина съм доволна, че тези неща се развиха по този начин. Ние нямаме много развлечения, знаете ли това? И вие не сте от най-изисканите момчета наоколо. Направих го, защото така трябваше. Аз си имам по-различна представа от вас, как да си прекарвам живота.
— Например?
— Ами-и, тотално бомбардиране наоколо — каза ядосано тя. — Да си пробвам белите ръкавици до дулото на някое оръдие или нещо подобно…
— Случайно да имате сдружение на младите убийци или нещо подобно?
— Боже, каква саркастична забележка — разсмя се тя. — Белег на закърнял интелект.
— Правя, каквото мога — отвърна Нюбай.
— И как се чувствувате сега, когато се променяте? — разяри се Лорън. — Вие не сте в състояние дори да определите със сигурност точната дата. Често не можете да си спомните, къде се намирате, казвам го в географския смисъл на думата. Вашите емоции не са адекватни на събитията. Вие сте характерен пример за
