— Сега отново се напрегнете и си помислете, какви други различия може да откриете?
— Предавам се! — вдигна ръце Нюбай.
— Ами, Вие още не сте излезли от съня с ЗОМХ. Всичко продължава по една непрекъсната линия оттогава досега.
— Така ли? Да! — завика Нюбай. — Така е! Знаех си, че нещо не е наред.
Леля Роужи спря на тротоара и погали ръката му.
— Младежо Нюбай, ние Ви обичаме — започна тя с обичайния си глас, — защото Младежът Дарфи Ви победи на шах и ще Ви помогнем. В наша власт е да Ви оставим такъв какъвто сте сега — една дишаща нула. Преди сме постъпвали така. Но Вие ни интересувате специално. И затова ще Ви тласнем към окончателната стъпка.
Наоколо беше необикновено тъмно. Търговският пътник се замисли и не успя да реши, дали нощта бе паднала внезапно или тъмнината бе последица от продължаващия сън. Кръгла жълта луна висеше на небето огромна, така голяма, сякаш бе в началото на хоризонта, а не се взираше от височината на апогея си. Нюбай се вгледа в нея и почувствува неприятен хлад. Студената светлина се промъкваше през очите му направо във вените. Той побърза да отклони поглед.
Разнесе се дрезгавият крясък на нощни птици. Те ловяха пърхащите насекоми. Ето, пискащата цикада напразно се опитва да избяга налитащата переста маса. Нюбай не можеше да разтълкува тяхното предупреждение. Той продължи да върви. Двамата старци мйлчаха. Лорън си тананикаше „Воларе“. Край тях се точеха плътно затворени къщи, които излъчваха слаба светлина от кристалните глобуси монтирани на прозорците и вратите.
Но къщите не представляваха заплаха тази нощ. Нюбай усещаше любопитството им на странични наблюдатели. Отделните фигури, които се появяваха понякога вътре, бяха така безпомощни, както той самия. Те виждаха всичко, но едва ли това би им било от някаква полза.
Величествените сгради се изтъркулваха една след друга. Нюбай схвана, че се спускат по стръман сенчест хълм. И улицата вече не беше павирана с червени тухли. Тя беше покрита с някакъв непознат черен материал, в който вградени диамантени парченца излъчваха приятна светлина. Около минута тези лъчи се опитаха да поговорят с него, но той не можа да го осъзнае.
Тогава се обърна назад и потърси с поглед къщите, неговите единствени и безсилни съюзници. Но те бяха изчезнали. Вместо тях се виждаха масивни абстрактни сенки, черни като твърди блокове с островърхи сенки по нощното небе.
Той мина край тези извисяващи се кубични форми и пирамидални правоъгълници. Лунните лъчи хвърляха върху тях неприятни отблясъци с жълтеникаво-зелена окраска. Дърветата сякаш потънаха в земята. Насекомите и птиците се бяха скрили. Звуците — замряли. Лорън и старците — изчезнали!
Нюбай се движеше през равнинния пейзаж, под краката си усещаше твърда и гладка земя, без камъни, треви и подаващи се корени. Огромните сенки намаляваха на брой, докато накрая далеч пред себе си виждаше само една в осветеното от Луната поле. Забърза се нататък. Това бе единствената нишка, която още можеше да му покаже къде е, кога е, кой би могъл да бъде и как може да се измъкне.
Затича се. Но усещаше, че минават напразно часове, а черната маса в далечината не се приближава. След като известно време Луната безучастно го наблюдава, тя се спусна зад хоризонта и го остави на бледата светлина на звездите. Чудовищната сянка се превърна в черна кръпка на черния нощен фон. Не спираше и се удивяваше на факта, че не усеща умора.
Когато най-сетне достигна черно-зеленото гигантско нещо, той видя, че това не беше някаква гладка фасада, както останалите сенки. На различни места по повърхността слабите звездни лъчи улавяха прорези и вдлъбнатини и въпреки че грамадата се издигаше високо в безкрая, всички тези особени празнини, той можеше леко да достигне. Нюбай протегна ръка и докосна един отпечатък. Пръстите му очертаха буквата „А“. Продължи изучаването на странния предмет. Цялата стенописна резба се оказа от букви. Надписът не можеше да се обхване с един поглед. Смисълът му се откриваше буква по буква, дума по дума.
— „Този“ — произнесе той гласно — „свят“, — и продължи да чете по-бързо, — „този каменен остров, тази окована в мрамор кал, тази топка, която виси в пространството, е единственият паметник издигнат в моя чест. АЗ СЪМ САМ. Аз съм този каменен блок. Аз съм тези пленени думи. Аз се превърнах в могъщ каменен пиедестал, чиято единствена функция е да даде форма на тези думи.“
Нюбай спря да чете. Гласът му беше присипнал. Погледът му се върна на буквите, които бе проследил. Техните извивки в скалата бяха изпълнени със спектрално излъчване. Сега можеше лесно да ги прочете. Но следващите думи обаче продължаваха да се крият в тъмнината.
— „Ако някой се усъмни в моето съществуване“ — продължи той, — „нека се съмнява само в себе си. Ако някой оспорва моята цел, нека оспорва само себе си.“
Страхът, който усети, се появи неочаквано. Гърлото пресъхна, кръвта се втурна по вените, като бучеше в ушите. Той не можеше да спре думите:
— „Като думите, скалата, камъкът, светът запомнен в пустотата на нощта, нека този, който чете тези редове, да потрепери вътрешно, като шумоленето на отдавна откъснато и изсъхнало листо в зимна буря.“
Нюбай усети разумът да го напуска. Неговото АЗ се изтръгна от мястото, където беше закотвено и попадна в тайно кътче на неговия дух.
Повече думи нямаше.
Нюбай се дръпна няколко крачки назад и се взря в равномерното излъчване, което продължаваше да очертава надписа. После — още няколко крачки назад. И още! Погледна каменната грамада и видя себе си да скалата с ръце потънали до китките в студените бели пламъци.
— Хей! — извика Нюбай.
Той искаше да избяга. Той искаше да се измъкне обратно през полето, през разбърканите каменни планини, докато не са се превърнали отново в къщи, той искаше да изтича до самотната могъща кула и своето тихо изображение. Но не направи нито едното, нито другото. Стоеше и наблюдаваше как другият Нюбай коленичи в прахта и започана да се моли. Другият Нюбай се преклони пред ужасния каменен стълб и светлината на издълбаните букви. Другият Нюбай изричаше някакви несвързани думи. Другият Нюбай размаха бавно ръце над главата си. Другият Нюбай сви ръцете си в покорна поза на обожание.
— Не допирай ръцете си една до друга! — изкрещя Нюбай ужасен.
Твърде късно. Другият Нюбай се замята буйно. Нещо вътре в него лудо блъскаше насам натам. Кожата започна да се разпада на едри парцали. Нюбай втренчено гледаше как парчетата трептящо и още живо месо падат на земята и се превръщат в купчинки ненужна пепел. Порив на вятъра ги подхвана и от другия Нюбай остана само едно сиво и разпиляващо се в пространството облаче.
— Велики боже, какво стана? — запита се Нюбай и очите му се изпълниха със сълзи.
— Вие сменихте себе си — дочу той гласът на леля Роужи. — Вие напуснахте собственото си аз-сън, както насекомото изоставя ненужния вече пашкул или змията мъртвата си люспеста кожа.
Нюбай се огледа с надеждата да я види. Празното поле беше изчезнало. Каменните кули не си виждаха. Той се намираше в гостната на леля Роужи.
— Нищо не разбирам — каза той.
— Това е добър знак — прецени Старият мъж Дарфи. — Ако разбирахме, щяхме да имаме още много работа да вършим. Вие сега сте един от нас. Вие станахте истински Гремиджанин. Вие сте готов да си намерите тук работа, къща в която да живеете, нова жена, може би. Вие сте готов да ни помогнете, когато друг странник дойде да ни посети.
— Ние ще Ви уведомим, ако някога се нуждаем от Вас — допълни леля Роужи.
— Вие не сте повече шизофреник — възкликна Лорън и се хвърли да го прегръща. — Вие сте великолепен, добър, открит, разбираем. От сега нататък няма за какво да се притеснявате.
— Добре — съгласи се той.
— Не всеки е в състояние да убие собственото си аз-сън — обясни Старият мъж Дарфи. — Някои хора въобще го нямат.
— Не бъдете толкова бомбастичен, Младежо Дарфи — укори го старата жена и отново се обърна към Нюбай. — Сега Вие сте напълно асимилиран. Да знаете, Вие сте просто щастливец. Този град е много избирателен но отношение на тези които си избира.
— Той може да си позволи това — с гордост каза Старият мъж Дарфи.
