— Точно така. Шансът, това което сте видели да е реално, е голям. Но в такъв случай Вие не сте реагирали със свойствения за подобни събития ужас и това предизвиква в мен една тревога.
— Май наистина беше така. Чувствата ми бяха някак притъпени — каза Нюбай. — Предполагам, че това е работа на леля Роужи. Щом тя може да изпълнява къде по-отвратителни трикове, какво по-лесно от това да ме хипнотизира. И не тичах и не виках по улицата. Но не забравяй, че преживях само сънища.
— Старата мисис Летчър не смята, че Тереза Поповър е била само на сън — произнесе Лорън. — Освен това скоро ще разберем, какво ще стане, когато намерят мисис Сийбърн на площада.
Нюбай я погледна внимателно.
— Аз не съм Ви споменавал, че съм я оставил там?
Лорън се засмя малко истерично.
— Така ли? Всичко това наистина може да е било сън. Но ако не е, тогава Вие има за какво да се страхувате. Емоционалните Ви реакции са притъпени. Така Вие предполагате. На психиатричен жаргон това се нарича „предварително планирано чувство“. Ако към това добавим и трудностите с които попълнихте малкия тест тази сутрин, длъжна съм да ви предупредя, че се намирате във фаза на доста напреднала шизофрения.
— В такъв случай аз съм си въобразил всичко това — по скоро той каза това, отколкото да попита, без особено да се засяга.
— Не ме разбрахте правилно — възрази тя. — Вие сте шизофреник само ако това се окаже действителност.
— Мисля, че няма никакво значение — каза той. — Бихте ли ми дали едно кока-кола?
Лорън се забави за малко и донесе пълната чаша. Той пийна и докато преглъщаше течността се опита да схване смисъла на думите и. Какво знаеше той за шизофренията? Съвсем малко, разбира се. Само дреболийки от-тук от-там, било разговори, било телевизия. Същността на това медицинско понятие? Нещо като раздвояване на съзнанието. Шуреят му имаше нещо подобно. Но защо тогава симптомите на заболяването при Нюбай досега не се проявяваха и едва тук, в загубеното от хората градче, те се превърнаха в нещо забележимо? Щом наистина полудява, как е възможно той толкова спокойно да обсъжда с тази млада келнерка подобен важен проблем? Откъде тя би могла да знае с такива подробности неговите усещания? Каква част от преживяното е само сън? А може би още не се е събудил?
Той изпи глътка кока-кола и повдигна една от взетите фигури на шаха. Това беше неговата пешка, която достигна чин офицер. И усети тежест в ръката си, каквато не е присъща на предметите в сънищата.
„Всъщност има един сигурен начин да се освободя — помисли си той. — Трябва да отида на лекар, ако наистина сънувам. И никога повече няма да се вестя в проклетия Строубърг.“
— Къде има тук телефон? — заинтересува се той.
— Ей там — посочи тя, — до музикбокса.
Той се запъти към него, извади монети от джоба си и набра номера. Справката го насочи към автобусната компания Грийн&Грейн.
— Добро утро, Грийн&Грейн са на услугите Ви — произнесе мелодичен женски глас. — С какво може да Ви бъдем полезни?
— Добър ден — каза Нюбай. — Бихте ли ме осведомили, дали има автобус от Гремидж до Харисбърг?
— Съжалявам, сър — каза жената. — Вие трябва първо да вземете рейса до Ойл Сити, там да се прехвърлите на автобуса до Питсбърг и от там можете вече да се насочите право в Харисбърг.
— Добре, кога заминава автобуса за Ойл Сити?
— Ой, господи, как само съжалявам! — в гласът звучеше истинска загриженост и безпокойство. — Той тръгна преди миг и скоро няма да има друг. По тази линия ние извършваме само един рейс на седмица.
— Ясно — каза обезсърчен Нюбай. — И бихте ли ми обяснили, как постъпват хората, които пожелаят да заминат нанякъде?
— О, най-често тръгват с кола — отвърна нивидимата събеседничка. — Това е причината автобусите да са толкова рядко. Така е икономично. Съжалявам, сър.
— Да-а… — произнесе той и постави слушалката на мястото и. Нещата изглеждаха така добре премерени!
Той се върна при тезгяха.
— Как мислите, ще победите ли Стария мъж Дарфи? — попита Лорън.
— Не — отговори безразлично Нюбай. — Дори не го желая.
— Колко мъдро — каза момичето. — Той е много повече, от това което хората очакват от него.
— Той и леля Роужи близки ли са?
Лорън се изкикоти.
— Не, не мисля — каза тя, — само добри приятели и това е всичко.
— Нещо като „Декемврийската булка“, която отмъква пеленачетата.
— Е, стават такива неща — съгласи се Лорън. — Но само през зимата, естествено. Трябва да се омилостивяват ледените нимфи или нещо подобно.
— Здравейте, здравейте — извика познат глас.
Нюбай се извъртя на стола си и видя Старият мъж Дарфи да държи вратата отворена. Леля Роужи влезе с грейнало лице.
— Здрасти — каза Нюбай.
— Говорехте за нас, нали? — попита старицата и закуцука към бара.
— Повече или по-малко — отвърна Лорън.
— Не познавам друг човек в градчето за когото бих могъл да кажа и една дума — обади се Нюбай.
— Малките хора одумват познатите си, средните говорят за нещата, а големите обсъждат идеите.
— Е, ние поразменихме и мисли за някои идеи — живо отвърна Лорън.
— Прекрасно, детето ми! — възкликна леля Роужи. — Не се оставяй на този спиртосан мозък да те баламосва. Нали знаеш, той не говори за нищо.
Старият Мъж Дарфи седна на едно от столчетата на масата.
— Както виждам — произнесе той съсредоточено, — може да продължим партията. Кой е на ход? Аз ли?
— Да — каза Нюбай, — вие сте на ход. Артилерията готова за залп! Огън!
— Това подхождаше за миналата нощ — възрази леля Роужи. — Днес е Денят на леда.
Нюбай поклати тъжно глава.
— „Старият креслив бухал викна «дрън-дрън» на гълъба“ — пропя Лорън.
— Бухалите са птици на смъртта у някои народи — поясни леля Роужи и се усмихна с беззъбата си уста. — А гълъбите, както сигурно знаете или се досещате, символизират душата. И призрака на разрушението съблазнява един безсмъртен дух. Винаги в живота е така!
— „Тами, Тами, Тами е влюбен“ — продължи да тананика Лорън.
Старият мъж Дарфи вдигна очи от дъската с фигурите.
— Да — въздъхна той, — така се започва винаги.
— Измъдрихте ли хода си? — Нюбай показа нетърпението си.
— „Креслив вик“ — изсмя се Лорън. — Боже, каква тъпотия!
— Хей, вие там — прозвуча непознат глас.
— О, Роки — каза Лорън. — Това е Роки Глановски. Той държи бензиностанцията на Лорън Роуд.
— Хей, приятели — продължи да говори на висок глас влезлият. — Чухте ли за станалото със старата мисис Сийбърн?
— Ха, та тя не беше толкова стара — неволно се изпусна Нюбай.
И в продължение на няколко секунди Глановски изучаваше лицето на търговския пътник.
— Не вярвам да сме се срещали досега — каза той озадачено.
— Аз съм Нюбай — представи се търговският пътник. — Само минавам от тук.
— Познавахте ли мисис Сийбърн? — заинтересува се Глановски.
— Не — отвъра предпазливо Нюбай, — просто проявих галантност.
Глановски сви неопределено рамене.
