че ще се натъкнем на мравки или червеи…
— Само не тук, скъпа — отвърна й Джилет. — Да тръгваме, време е да се връщаме.
Тя въздъхна и стана, после двамата се върнаха към десантния катер.
— Всичко е напразно — каза Джесика, когато вече възнамеряваха да излетят. — Бях дала пълна свобода на въображението си и се бях приготвила тук да видя каквото и да е. Например играещи кристали или мислещи облаци. Но не очаквах такъв поврат на събитията.
Десантния катер прониза тънкия атмосферен слой и полетя към кораба, който стоеше на орбита.
— Ученият трябва да е готов на всичко — отбеляза тъжно Джилет. — Но аз съм съгласен с теб. Опитът опровергава предсказанията по твърде плашещ начин.
Джесика разкопча предпазния колан и тежко въздъхна.
— Бих казала, че от гледната точка на математиката, това е слабо вероятно. Тази вечер възнамерявам отново да погледна формулата и да съобразя коя от променливите разваля всичко.
— Вече съм го правил много пъти — поклати глава Джилет. — Каквото и да промениш, все пак резултатът силно ще се отличава намереното от нас. По-точно, от това, което не намерихме.
На хилядите планети, които те посетиха, не се оказаха даже такива прости организми като водорасли или протоплазма, да не говорим за разумен живот. Техните биохимични датчици не намериха нищо, което да указва в това направление — например сложен протеин. Само скали и прах, безжизнени водоеми и вятър.
На сутринта, както той предсказа, планетите се оказаха на своите места. Бяха пет и се въртяха около скромна звезда от тип G3, която не се отличаваше много от земното слънце. Той произнесе в микрофона на корабния компютър:
— Кръщавам звездата с името Ханибал, а планетите с имената Хък, Том, Джим, Беки и Леля Поли. Да продължим обследването.
Приборите на кораба можеха да извършат необходимите измервания, но Джилет не се доверяваше на мнението им, по отношение на живота. Той бе длъжен сам да отговори на този насъщен въпрос.
Планетата Хък представляваше кълбо от никел и желязо с ръждиво-червен цвят и беше изпъстрено с кратери. Беше горещо, сухо и мъртво. Том беше по-голям, по-тъмен и по-хладен, но също бе пострадал от удари и изглеждаше също толкова мъртъв. Джим приличаше на Земята; обкръжаваше го атмосфера с прилични размери, която се състоеше от азот и кислород, диапазонът на температурите му се движеше между –30 и +50°С, а на повърхността на планетата имаше голямо количество вода. Но животът на нея отсъстваше — както на каменистата, прашна суша, така и в солената, наситена от минерали вода. В нея нямаше нищо, дори и една циано-бактерия. Джим беше най-голямата надежда на Джилет в системата на Ханибал, но съпрузите обследваха Беки и Леля Поли. Те представляваха газови гиганти с малка плътност, макар че нито един от тях не достигаше до размерите на Уран или Нептун. Нито в подобната им на супа атмосфера, нито на скалистите им спътници присъствуваше живот. Джилет не си даде труд да даде имена на двайсет и трите спътника на петте планети; той реши да предостави това на тези, които щяха да пристигнат след него. Ако някога станеше.
По-нататък на него му предстоеше да пристъпи към втората цел на полета. Той установи на орбита около планетата Джим преходен шлюз тъй като беше най-пригодната за обитаване. Вече всеки кораб, който летеше по следите му, можеше мигновено да преодолее десетките светлинни години до шлюза, който Джилет бе инсталирал по време на предишното си спиране. Дори не си спомняше каква беше онази система и как я бе нарекъл. След всички изминали години, системите се бяха объркали в главата му: всички те си приличаха една на друга и бяха еднакво безжизнени.
Сега той стоеше до екрана и гледаше надолу, към планетата Джим — към жълто-ръждивите й пясъчни континенти, сините й морета, белите й облаци и полярните й шапки. Сивият котарак на Джилет, единствения му компаньон, се бе покатерил на коленете му. Наричаше се Бени, беше внук на Метил и Етил — двете котета, които Джесика бе взела със себе си. Той почеса животното под брадичката и зад ухото.
— Защо тука няма котки? — попита го стопанинът му, но вместо отговор, котаракът замърка провлечено.
Джилет скоро се умори да гледа надолу, към безмълвната планета. Беше провел огледа, поставил шлюза и сега само оставаше да изпрати информация на Земята и да се придвижи по-нататък. Той даде разпореждания на бордовия компютър и след половин час, звездите изчезнаха. Той отново полетя в мрака на хиперпространството.
Лесли Джилет помнеше как се вълнуваха преди полета. Преди трийсет години той и Джесика бяха подали заявленията си, и по причини, които така и не разбра, комисията избра именно тях.
— Баща ми мисли, че всички, които се стремят да летят през галактиката са луди — каза тогава Джесика.
— Едва ли… — усмихна й се Джилет.
Те лежаха в тревата зад своя дом, гледаха в нощното небе и гадаеха коя от блестящите звезди, скоро ще посетят. Този проект им се струваше като чудесна възможност да избягат от скръбта, да преосмислят своя живот и отношенията си — далече от милионите спомени, които ги привързваха към миналото.
— Обясних на баща си, че този акт за нас е спасение — каза Джесика. — А от научна гледна точка — най-забележителния шанс, на когото можехме да се надяваме.
— Повярва ли ти?
— Гледай, Лесли, падна звезда. Измисли си желание. Не, мисля, че не ми повярва. Той ми каза, че Съветът на ръководителите на проекта се съгласил с него, когато ни избрали само по една причина: смятали ни за безумни и неуравновесени, или какво там още — именно това било нужно за делото.
Джилет подразни ухото на жена си с тревичка.
— Аз му заявих: най-много пет години. Пет години — продължи тя. — И ако не намерим нещо, ще обърнем назад и ще се върнем в къщи. А ако ни потръгне, още на една от първите планети можем да открием жива материя. Тогава е възможно да отсъстваме няколко месеца или година.
— Надявам се — отвърна Джилет.
Те се взираха в небето, и внезапно почувствуваха, как то ги натиска с някаква застрашителна тежест, сякаш безкрайните разстояния се бяха превърнали в маса и тегло. Той закри очи.
— Обичам те — прошепна.
— Аз също те обичам, Лесли — промърмори Джесика. — Страх ли те е?
— Да.
— Добре — рече тя. — Не бих полетяла с теб, ако не те беше страх. Но няма за какво да се тревожим. Ще бъдем заедно, а нас ни очаква Приключението. Доста по-весело е, отколкото да прекараме следващите няколко години тук и да правим едно и също — да четем лекции в горния курс и да пием шери с нобелови лауреати.
— Аз само се надявам, когато се върнем, някой да си спомня за нас — разсмя се Джилет.
Прощаването с баща й премина сложно. Господин Рейд както и преди, не разбираше защо искат да напуснат Земята.
— Много млади хора са претърпели загуба — отбеляза той. — Но те продължават да живеят. А не да пропиляват годините си на вятъра.
— Ние нищо не хвърляме на вятъра — възрази му Джесика. — Папа, трябва да си биолог, за да го разбереш. Възможността да открием живот в космоса е най-достойната цел на света. Освен това няма да се бавим много.
Рейд сви рамене и целуна дъщеря си.
— След като сте уверени… — не се доизказа той.
Беше всичко, което отвърна. След това стисна ръката на Джилет.
Когато Джесика повдигна очи към масивния корпус на космическия кораб, тя заяви:
— Струва ми се, че сме уверени.
Повече нямаше какво друго да се прави или говори. След няколко часа, те напуснаха Земята и гледаха,
