Звукът на изпълнения му с тежка печал глас увисна във въздуха:
— Погледни ме — промърмори той.
Джилет огледа своето отражение и то го изплаши. Изглеждаше стар и по-лошо: изглеждаше обезумял. Обърна се бързо и очите му се напълниха със сълзи.
— В действителност ние не сме откъснати от хората — произнесе меко тя. — Поне дотогава, докато сме заедно.
— Да — съгласи се той, но както преди, продължаваше да чувства изолираността си и човешката му същност с всеки изминал месец се свиваше.
Лесли не изпълняваше никакви функции, които както той считаше, са присъщи на човека. Пресмяташе показанията на приборите и натискаше копчета, но това можеше да се извършва и от машините, и от животните. Чувстваше се излишен — като гнил участък на картоф, който са изрязали и хвърлили на боклука.
Джесика не позволи депресията му да прерасне в безумие. Ефектът на изолация действуваше по-силно върху него, отколкото върху нея. Тяхната работа поддържаше Джесика, но този факт в очите на Джилет само подчертаваше безполезността на техните усилия.
— Джесика, в мен се появяват странни мисли — призна той веднъж на деветата година от тяхното странствуване. — Просто ми идват в главата от време на време. Отначало съвсем не им обръщах внимание. После, след някое време, забелязах, че все пак тайно ги анализирам: разбирам, че всичко това е глупост.
— Какви мисли? — попита тя, докато приготвяха десантния катер, за да се спуснат на голяма червеникава планета.
Лесли провери двата скафандъра и ги натовари на борда му.
— Понякога в мен възниква усещането, че сякаш човечеството не съществува — отвърна той. — Че хората са просто проява на моето въображение. И че ние никога не сме стартирали от Земята, а домът ми и всичко, което помня, са илюзии и лъжливи спомени. В действителност ние винаги сме се намирали на този кораб и от цяла вечност сме единствени във вселената.
Той стисна тежката врата на въздушния шлюз на катера с такава сила, че фалангите на пръстите му побеляха. Усещаше как сърцето му бие стремително, как устата му пресъхва и разбираше че сега в него започва нов пристъп на депресия.
— Всичко е наред, Лесли — опита се да го успокои Джесика. — Спомни си за времето, когато живеехме заедно в дома ни. Не може да е било лъжа.
Джилет разтвори широко очи и за миг почувства, че му стана трудна да диша.
— Не — прошепна той. — Може! А ако и ти си халюцинация? — разплака се човекът, разбирайки на къде го води болният му разсъдък.
Джесика прегърна мъжа си и пристъпът отначало се усили, след това премина.
— Този полет се оказа по-труден, отколкото си го представях — прошепна Лесли.
Джесика го целуна по бузата.
— След толкова години неминуемо се появяват проблеми — рече тя. — Ние нали не планирахме, че ще продължи толкова дълго?
Системата, в която се намираха се състоеше от звезда от клас М и дванайсет планети.
— Маса работа, Джесика — каза той и малко се развесели от тази перспектива. — Цели две седмици ще бъдем много заети. Това е по-добре, отколкото да падаме през хиперпространството.
— Да, скъпи — съгласи се тя. — Ще измислиш ли названия?
Изнамирането на нови наименования на всички звезди и планети се бе превърнало в най-изморителната част от работата им. След посещението на осем хиляди звездни системи, те изчерпаха всички митологически, исторически и географски названия, които можеха да си спомнят. Сега назоваваха по ред планетите с имена на знаменити писатели, кино-звезди и спортсмени.
Те възнамеряваха да изследват пустинна планета, която нарекоха Рик. Въпреки че вероятността тя да се окаже годна за живот беше слаба, все пак им беше необходимо да я изследват собственоръчно, просто с надеждата за минимален шанс, просто да предизвикат късмета си, както говореше майката на Джилет.
Тогава Лесли се спря с усмивка на устните. Той вече от много години не помнеше това изражение. Беше този особено критичен момент в пътешествието и докато с него бе Джесика, никога дотогава не се бе намирал така близо до загуба на разсъдък. Лесли се вкопчи в нея и спомените си, опитвайки се да намери сили и спасение от студа и разрушителните сили на пустотата на космоса.
Годините отново полетяха. Миналото се сля в непрогледна мъгла, а бъдещето не съществуваше. Животът в настоящето беше за Джилет и спасение, и проклятие. Те изразходваха времето си за рутинни процедури, не по-обременителни от задълженията им на Земята, но не и по-интересни.
Когато започна двайсетата година от съвместния им полет, на една от безименните планети, Джилет бе сполетян от огромно нещастие: на стотици светлинни години от Земята, на каменист хълм, които се издигаше над безплодна долина от пясъчник, загина Джесика Джилет. Тя се бе навела, за да вземе образец от почвата и един износен шев на скафандъра й се бе разтворил, след това се бе раздало предупредителното съскане на газове, които бяха проникнали през подплатата му. Мъжът й видя как тя умираше, но нямаше възможност да й помогне — отровната атмосфера я уби прекалено бързо. Той седя редом до нея, докато денят на планетата се смени с нощ, не мръдна от мястото си и през дългите студени часове до разсъмването.
Лесли я погреба на тази планета, която нарече Джесика и тялото й остана завинаги там. После инсталира в орбита преходния шлюз, завърши обследването на останалата част от системата и полетя към следващата звезда. Мъката го измъчваше и той много дни не стана от постелята си.
През едно утро, котенцето Бени се покатери на кревата му. Стопанинът му не го бе хранил цяла седмица.
— Бени — прошепна самотния човек, — искам да разбереш нещо. Ние не можем да се върнем в дома си. Ако на минутата обърна кораба и през всичкото време летя в хиперпространството, за това ще са нужни двайсет години. Когато Земята се появи, ще бъда на седемдесет. Но аз никога не съм се надявал, да доживея до тази възраст.
От този момент Джилет изпълняваше задълженията си автоматично, без капката ентусиазъм, който ги обединяваше с Джесика. Беше принуден да лети по-нататък, което и правеше, но самотността не го напускаше, подобна на сянка на смърт.
Той изучи резултатите на изследванията и реши да построи пробна хипотеза.
— Трябва да се намери някакво просто обяснение, Бени — рече веднъж Лесли. — Джесика винаги утвърждаваше, че не може да има никакво обяснение, но аз съм уверен, че то следва да съществува. Зад всичко това трябва да стои някакъв смисъл. А сега ми кажи, защо на нито една от тези хиляди планети, които посетихме, не намерихме Първият Признак на съществуването на живот?
Бени нямаше предположения по този повод. Той следеше Джилет с големите си жълти очи, докато стопанинът му измерваше с големи крачки каютата.
— За това не съм мислил по-рано — продължи Лесли. — И ми беше извънредно то да се смиря с теоремите, които преминаваха през главата ми. Джесика навярно би решила, че съм полудял. На колегите ми на Земята би било много трудно да ме изслушат, да не говорим, че бих ги заставил сериозно да се замислят. Но в което и да е изследване, настъпва момента, когато се налага да се отхвърлят всички предсказани резултати и е добре да се вгледаш в това, което става в действителност.
Джилет седна на масата. Спомни си за миг за Джесика и едва не се разплака. Но си припомни и факта, че посвети остатъка от живота си на нейната мечта да намери отговор в една от звездните системи, които го очакваха.
За да подреди информацията, не му беше нужен компютър, тя представляваше само много дълга верига от нули.
— Науката е построена върху теории — размишляваше той. — Някои от тях е невъзможно да се проверят на практика, но ги признават, благодарение на грамадното число от емпирични данни. Например
