как планетата се смалява в илюминаторите и на екраните.
Отначало животът на космическия кораб им се стори странен, но бързо привикнаха към всекидневния режим на работа. Те разбраха, че макар идеята за междупланетен полет да е твърде интересна, реалността е по-скучна, отколкото си я представяха. Двете котета леко се адаптираха и съпрузите се радваха на тяхното общество. Когато корабът се отдалечи на половин милион мили от Земята, компютърът го изведе в хиперпространството и те за първи път попаднаха в истинска изолация.
Беше ужасно. От хиперпространството, връзката със Земята бе невъзможна. Корабът се беше превърнал в малка самостоятелна планета, а в опасните моменти, когато Джилет се отдаваше прекалено на волята на своето въображение, околната беззвучна пустота му се струваше като разновидност на безумие или смърт. Присъствието на Джесика го успокояваше, но той все пак се зарадва, когато корабът отново излезе в нормалното пространство — някъде около първата неизследвана звездна система.
Тя беше малка бледа звезда от клас М, най-разпространения тип в галактиката и притежаваше само две планети, както и множество астероидни отломъци, които се въртяха около нея.
— Как да наречем звездата, скъпи? — попита Джесика, после те я разгледаха от илюминатора и почувстваха към нея нещо като родителска любов.
Джилет сви рамене.
— Мисля, че ще ни бъде по-лесно, ако се придържаме към митологическата система от имена, която се използва у дома.
— По моему е добра идея. Имаме една звезда и две планети, които се въртят около нея… — отмести се Джесика от илюминатора. — Напомня ми за бог Один и двата му гарвана.
— Два ли бяха?
— Разбира се. Мислещият и помнещият. Хугин и Мунин.
— Прекрасно. Ще наречем звездата Один, а спътниците му, както ти току-що спомена. Колко съм радостен, че сме заедно! При теб всичко се получава по-добре, отколкото при мен.
Джесика се разсмя. Тя с нетърпение предвкусваше как те ще изследват планетите. С монотонното пътешествие беше свършено. Нито Лесли, нито Джесика очакваха да намерят живот на тези пустинни тела, но те с удоволствие ги разглеждаха. След това с удоволствие бродеха по пясъчните ландшафти на Хугин и Мунин. Привършили с изследванията си, се върнаха на кораба. Инсталираха първия преходен шлюз, отправиха находките си на Земята и напуснаха системата на Один. Все още чувстваха връзката с родния дом, независимо, че на техните съобщения предстоеше много дълъг път, а Земята се отдалечаваше твърде бързо, за да получават обратни отговори. Но и двамата знаеха, че ако поискат, могат да обърнат назад и да се върнат на нея. Шлюзовете бяха като напълнени с вода яйца от щрауси, които аборигените оставяха в пустините на Африка, за да могат идващите по следите им да продължат по-нататък.
Веки път, когато съпрузите Джилет напускаха една слънчева система и се отправяха към друга, пропастта на пространство и време между двамата и планетата, на която се бяха родили, ставаше все по- широка.
— Понякога се чувствувам много странно — призна Джилет след две годишен полет. — Струва ми се, че контактът, който все още съхраняваме с Земята е илюзия, създадена от нас само за да запазим разсъдъка си. Изглежда че посветихме част от живота си на нещо, което няма да принесе полза.
Джесика го слушаше мрачно. И в нея възникваха такива чувства, но тя не желаеше да говори на тази тема с мъжа си.
— Понякога си мисля, че животът в университетската аудитория е най-желаното в този свят. И проклинам себе си, че не го разбрах по-рано. Но това бързо минава. Всеки път, когато се приземяваме на нова планета, съм обхваната от същата надежда. Ала тези седмици в хиперпространството ме изместват от релсите. Те предизвикват чувство на откъснатост от целия свят.
Джилет печално погледна към жена си.
— Всъщност каква е разликата, дали ще намерим живот или не? — попита той.
Потресена, тя няколко секунди го гледаше мълчаливо.
— Не го казваш сериозно, нали? — произнесе накрая.
— Не — отвърна Джилет. — Не беше на сериозно. Не ми обръщай внимание — взе той трите котета от кошничката на Етил. — Ако на една от тези безкрайни планети ме очакват същества, подобни на тези, всичко отново ще придобие смисъл.
Месеците преминаваха и съпрузите Джилет посетиха много други звезди и планети, но със същия резултат. След три години, те продължаваха стремително да се отдалечават от Земята. Измина четвърта година, после пета. Надеждите им започнаха да угасват.
— Безпокоя се малко от това — каза Джилет, когато те седяха край огромния сив океан на планетата, назована от тях Тмин, а зад широкия плаж от чисто бял пясък се извисяваха високи дюни. Вълните непрестанно се разбиваха и се превръщаха в пяна, която достигаше до краката им. — Искам да кажа, че никога на виждаме никой зад нас и нищо не чуваме. Зная, че е невъзможно, но имах безумна мечта — някой да върви след нас през шлюзовете, а след това да направи скок в хиперпространството и да се окаже пред нас. За да ни очаква до някоя звезда, до която още не сме се добрали.
Джесика направи от мокрия пясък плоско хълмче.
— Тук е същото, като на Земята, Лесли — каза тя. — Ако не забележиш измуруденото небе. И ако не помислиш, че по дюните няма трева, а на плажа — раковини. Защо някой е длъжен да ни следва?
Джилет легна по гръб на чистия бял пясък и се заслуша в шума на прибоя.
— Не зная — отвърна той. — Може би на една от планетите, които посетихме преди много години, съществуваше някаква абсурдна форма на живот. Може би сгрешихме и не я забелязахме, или не разбрахме показанията на прибора, или нещо друго. Или може би всички народи на Земята са се унищожили по време на война и аз съм останал единствения мъж от човешкия род, а ти единствената жена.
— Откачил си, скъпи — рече Джесика и хвърли шепа влажен пясък по ботите на скафандъра му.
— Може би Христос се е върнал на Земята и е решил, че без нас, нещо не му достига… Всеки път, когато излизахме в нормалното пространство около някоя звезда, аз тайно се надявах да видя някой кораб, който да ни очаква — седна отново Джилет. — Но това така и не се случи.
— Жалко, че нямам пръчка, за да нарисувам нещо по пясъка — съжали Джесика и вдигна поглед към мъжа си. — Може би у дома става нещо? — попита тя.
— Кой знае, какво е станало за изминалите пет години? Помисли за всичко, което пропуснахме, любима. Помисли за книгите и филмите, Джеси. Помисли за научните открития, за които не сме узнали. Може би в Близкия Изток се е възцарил мир, възможно е и да се е появил нов източник на енергия, който да е направил революция, а в Белия дом да управлява жена-негърка. Може би „Вълчетата“ да са спечелили знамето, за първото място. Кой знае?
Те станаха и отръскаха пясъка, полепнал по скафандрите им. След това се върнаха назад, към апарата за приземяване.
Час по-късно, вече на борда на кораба, Джилет наблюдаваше котките. Тях изобщо не ги беше грижа за Близкия Изток и вероятно бяха прави.
— Ще ти съобщя нещо — обърна се той към жена си. — Ще ти кажа кой действително знае какво става. Тези хора, които сега се намират у дома. Те знаят всичко. Единственото, което не им е известно, е това, което се случва в този момент. И имам чувството, че то не ги интересува особено.
Малката котка, която след това порасна и стана майка на Бени, се сви в акуратно кълбо и заспа.
— Те се чувстваш откъснат от хората — отбеляза Джесика.
— Разбира се — отвърна Джилет. — Помниш ли, какво ми говореше тогава, преди да се оженим? Аз ти казах, че толкова ми се иска да продължа моята работа и ти ми отвърна: „Един човек — не е човек“, а аз те попитах: „Какво означава?“, после ти продължи в духа на това, че ако възнамерявам да прекарам живота си в пълна самотност, то бих могъл въобще да не живея. Не помня точно как се изрази. У теб има тази откачена способност да говориш такива думи, в които не съществува логика, но има смисъл. Ти каза, че аз мисля да седя в кулата си от слонова кост и да разглеждам нещата под микроскоп, а след това да записвам откритията си и от време на време да правя малки изявления за нещата, над които работя. И че не следва да се удивявам, ако на всички им е безразлично. Ти спомена, че съм длъжен да живея сред хората и както и да се стараех, не смогнах да го избегна. И че не мога да се покатеря на дървото и да стана родоначалник на собствения си нов вид. Но ти сгреши, Джесика. От хората можеш да си тръгнеш. Погледни нас двамата.
