— Като че ли предпочитате листото така, както изглеждаше преди! — прошепнах аз.
Той отвърна:
— Не, мамите се.
Но все пак схванах, че той не беше искрен…
Качих се горе, за да сваля снежнобялата си рокля и оставих годеника си насаме с госпожа Арманд.
Утре се венчавам… Малкото листо очаква вятърът да го отнесе и потръпва, без да знае дали от страх или от надежда. Но няма ли да го сгрее слънцето на любовта?
О, Северен, не съжалявайте за есента! Нима ние двамата не бихме били щастливи и през пролетта! Тогава ще бъда съвсем друга… Не сте ме виждали още такава, но се надявам, че ще ме харесате.
ВТОРА ЧАСТ
I
Париж!… Наистина ли пиша тези страници от Париж?
Намирам се в една малка бяла стая с чисти пердета и старомодни мебели. Не особено широкият прозорец гледа към една спокойна улица. Щом се наведе малко човек, вижда желязната ограда на градината и крехките и оголени клони на дърветата. В съседната стая плете госпожица Кенуйе.
Моята венчавка в черквата на Бержер, моята бяла рокля и портокаловите цветове в косите ми… Нима сватбата в ясния зимен ден не беше действителност, а детски сън?
Само преди три дни бях усмихната годеница, заобиколена с внимание… А след това не бях ли доверчива, почти щастлива съпруга? Но днес съм самотна и изоставена жена, жена без съпруг.
Струва ми се, че моята непозната кръстница, Фридолин от забравената приказка, е била лоша фея, която, като ме докоснала с пръчицата си, казала: „За тази кукла с коси, имащи цвета на есента, най- хубавите и приятни неща ще бъдат непостижими…“ „Когато откъсне цвете, цветето ще повяхва; когато щастието я посети, то ще се превръща в мъка.“
Имам желание да плача или да крещя от гняв…
От гняв срещу лошата фея, която ме е обрекла така!
И срещу Северен Жувенел, моя съпруг… И срещу мен самата, и срещу госпожа Глориет!
Лошите ми чувства към госпожа Глориет се събудиха в момента, в който съпругът ми, непоносимо сериозен и учтив, ме настани в колата, която трябваше да ни отведе в Кларанс ле Тур. Тъкмо тогава едно обстоятелство ме порази. Всеки път, когато Северен оставаше да разговаря насаме с госпожа Арманд, след това го намирах по-затворен, по-сдържан, по-хладен… Особено този ден!
Когато се върнахме от черквата, той ме гледаше продължително и мило, с такава нежна усмивка на уста — макар че госпожа Глориет присъствуваше — и беше целунал ръката ми с такава топлота… Дълго време усещах целувката му върху пръстите си. Никога не бях усещала по-приятна милувка.
На Лулу никога не позволих да ме целува. Не му позволих, защото знаех, че ще ми бъде крайно неприятно, а така той не го узна!
Бях щастлива… Когато един час по-късно слязох от стаята си, след като се бях преоблякла, Северен бе добил отново сериозното си изражение и тържествения вид, който ме кара да съжалявам за онзи момент, в който той избухна и ме обсипа с упреци и несправедливи думи…
Дали русата, тържествуваща красота на госпожа Глориет не го караше да прави сравнения, които не бяха в моя полза? Дали госпожа Глориет не умееше добре да ме защитава? Не се ли случва понякога тъкмо защитникът ти да ти напакости най-много, макар и неволно? Не му ли разправяше тя, за да се пошегува, как съм се подигравала преди с Бухала?
Но той не би могъл да ми се сърди много заради моите шеги. И после, дори и да съм се държала като кокетка, направила съм го съвсем неволно. Но по-късно не изпитах ли особен страх, че може да съм се харесала на Северен? Не се ли смутих, не се ли обърках само при тази мисъл?… Уви, сега започвам да се питам дали изобщо някога съм му се харесвала… Дали отначало не му беше приятно да бъде с мен само защото носех друго име, защото бях „госпожа Глориет“, а не незначителната секретарка?…
Горката госпожа Глориет! Не бих искала да се съмнявам в добрите й намерения! Тя се държа с мен много любезно, много сърдечно, майчински… Беше съвършена! Бих била голяма неблагодарница, ако го забравя… Но все пак понякога — може би защото й липсва вярно чувство за истинския живот — тя постъпва много неуместно… Човек би казал, че разбира и тълкува съвсем погрешно някои неща.
И все пак, без сама да съзнавам, нейните празни думи, нейните смътни съвети ме преследват, внушават ми съмнение, безпокойство и страх… Те сковават държането ми, гасят усмивката ми, те смразяват думите ми — сега, когато седя до Северен в колата, която ни отнася по широкия път към нашия нов живот…
Някаква тежест сякаш ме притиска… Северен също изглеждаше мрачен и сякаш обладан от мъчителна мисъл. Бяхме си обещали да се обичаме винаги — в щастие и в нещастие, а се чувствувахме по-далеч един от друг, отколкото през дните, когато разговаряхме приятелски в библиотеката като съвсем чужди хора. Тогава с един поглед, с една усмивка, с една дума си казвахме толкова много неща, без дори сами да ги съзнаваме!
Каква непреодолима и невидима преграда ни разделяше сега?
Заговорихме… Понякога е по-лесно да говориш с някого, отколкото да мълчиш заедно с него… Говорехме като хора, които не знаят какво да си кажат…
Приказвахме за най-общи неща и все пак от време на време, сякаш неволно, думите ни се сблъскваха. Като че между нас съществуваше някакво необяснимо и тайнствено недоразумение, което започваше да ми се струва непоправимо тъкмо защото не можех да открия точната причина, на която се дължеше. Внезапно потръпнах леко в топлото си кожено палто.
Северен забеляза и ме запита мило:
— Студено ли ви е?
— Не, благодаря, не ми е студено — отвърнах аз и се завих по-добре в дрехата си.
Той ме погледна и се усмихна сякаш неволно. Тогава сините му очи станаха отново такива, каквито ги обичах.
— Какво малко и крехко същество сте — каза той. — Оставете да ви загърна в моята шуба… Така ще ви бъде по-добре.
Той ме привлече нежно към себе си.
— Не ми е студено… — повторих тихо аз.
В същия миг шофьорът направи остър завой, вероятно защото пътят беше много лош, а по него минаваха каруци, които затрудняваха движението. Нашият автомобил навлезе в канавката и в миг се наклони. Изхвръкнах наляво с такава сила, че просто паднах в прегръдките на мъжа си.
Не зная дали той се изплаши като мен, но ме обгърна с ръцете си, задържа ме и ме притисна нервно, почти грубо до себе си…
Отдръпнах се бързо назад, освободих се и извиках:
— Оставете ме!… Измъчвате ме така!
Тогава сините очи станаха изведнъж съвсем тъмни и Северен ми каза:
— Извинявам се…
Веднага съжалих, задето бях казала тези думи. О, всъщност той не ме бе нагрубил ни най-малко… Но колко сериозно, колко неприятно звучеше извинението му след моето детинско възклицание!
Някога, като малко момиче, когато изричах същите думи малко нацупена, както днес, кръстницата ми винаги отговаряше: „Няма нищо, няма нищо…“ Тя знаеше много добре, че всъщност не влагах нищо сериозно в думите си! Какво ли би казала госпожа Глориет, ако прочетеше това, което току-що написах? Ами Северен?
Не, той би трябвало да прочете това в моите очи! Но Северен, който така умее да разчита старите книги, не разбра нищо от тази съвсем нова книга, каквато беше моето сърце…
О, Северен, ненавиждам ви! Да, сега ви ненавиждам… Но тогава…
Каква мисъл се бе загнездила в главата ви? Какво имаше между нас, Северен, че след като ме
