Взех бързо своето решение. На свой ред седнах да пиша. Северен щеше да получи отговора, който писмото му заслужаваше!
Той не трябваше да узнае болката и унижението, които изпитвах, и затова сдържах мъката си, но не направих никакво усилие да сдържа гнева и озлоблението си.
Тонът на писмото ми беше груб и горчив. Накратко самото писмо съдържаше следното:
„Вие имате право: когато ме помолихте да стана ваша жена, аз бях едно бедно момиче, изоставено от всички. Имате право, аз не ви обичам. Но вярвах, че когато ми предлагахте да споделя вашето име и вашето богатство, вие ми предлагахте да споделя и живота ви. Вярвах, че вие сте ми отредили място на зачитана съпруга… Но понеже за вас тази женитба е била само средство, за да ми дадете милостинята, която в противен случай щях да откажа, този брак става невъзможен за мен. Като вас, и аз заминавам. Не искам нищо от вас. Запазете парите и вилата си. Ще си спомням, че съм ваша съпруга само по името, което ми поверихте. Не смятам, че то ще бъде особена чест за мен, но няма да забравя, че пред закона то е моето име и че съм длъжна пред вас и пред себе си да го нося достойно.“
Тъкмо когато запечатвах плика, влезе Марион и ми предложи услугите си. Отвърнах й, че съм свикнала да се обслужвам сама.
Бях говорила с малко остър глас. Очите ми бяха сухи, но блестящи…
— О, малка госпожо — прошепна тя, — не сторихте ли някакво зло на моя клет Северен, та той си отиде така?
Отвърнах веднага:
— Ако някой от нас е причинил зло на другия, то това не съм аз.
Думите ми не търпяха възражение. Марион въздъхна и се отдалечи.
Когато се озова близо да вратата, тя се обърна и добави, че Северен й бил заръчал да бди над мен и да ме гледа като свое собствено дете.
Но завладелият ме гняв ме накара да заподозра в тази заръка нещо като шпионаж и затова не се разчувствувах ни най-малко от това внимание.
Нощта бе дълга, дълга… Струваше ми се, че никога няма да свърши.
Станах още при първите проблясъци на зората. Като заглушавах колкото ми бе възможно шума от стъпките си, като пресмятах всяко свое движение в тази враждебна къща, успях, без да привлека ничие внимание, да сляза до вратата и да я отворя… И така съвсем свободно се озовах на пътя! Напуснах завинаги тъжния дом, в който трябваше да живея сама.
Отнесох със себе си само моята малка пътническа чанта Чеизът ми, скъпоценностите, кожите, всички твърде луксозни вещи, подарени ми от Северен, оставих там. Те принадлежаха на госпожа Северен Жувенел, а аз ставах отново Фридолин Десли.
Намерението ми беше да вървя пеша до Тур, оттам да взема влака за Париж и да потърся убежище и подкрепа при госпожица Кенуйе, старата учителка, на която някога кръстницата ми ме бе поверила. За да стигна до Тур, трябваше да вървя по главния път.
Беше студено и мрачно. Треперех. Бях оставила хубавото си кожено палто и бях облякла старата си зимна дреха, с която сега ми се струваше, че имам съвсем бедняшки вид.
По пътя, сред дрезгавината, насреща ми се зададе едно старо и доста раздрънкано такси, което идваше от Тур. Когато се отдръпнах бързо настрани, уплашена да не бъда забелязана дори от непознатите, които се намираха в тази кола, едва можах да сподавя вика си. През стъклата, в полумрака, който цареше в таксито, ми се стори, че зърнах бледия профил на Северен, моя съпруг…
Но старото такси вече беше далеч. За миг останах неподвижна, със замаяна глава, с подкосени крака.
Все пак сигурно ми се беше привидяло! Бе ми се сторило, че виждам Северен… Тази илюзия се дължеше на крайното ми нервно напрежение. След писмото, което ми бе писал, Северен едва ли мислеше да се завръща във Вилата с върбите. А и вътре колата беше почти тъмна. Как можеше да се разпознаят чертите на което и да е лице?
Продължих да вървя напред. Боже мой! Дори и пътникът от таксито да беше наистина Северен Жувенел, какво можех да направя?… Всичко беше свършено, свършено завинаги между нас…
Но аз не искам той да намери следите ми, не искам да го видя вече, никога вече!
II
Моята стара Кенуйе е най-доброто същество на света. Тя ме милва, ободрява, глези и заобикаля с нежност, както във времето, когато нейните мъмрения се превръщаха в усмивки под моите гальовни целувки.
Разказах й историята си, която тя изслуша жадно, малко като приказка, малко както аз слушах романите на госпожа Глориет.
Когато стигнах до това място в разказа си, където — здрава и читава — се озовавах на гарата в Тур и се настанявах във влака за Париж, тя въздъхна с облекчение, като че аз, героинята на разказа, не бях пред очите й и не й доказвах със своето присъствие по неоспорим начин, че бях успяла да се отърва от чудовището!
Изглежда, че някога госпожица Кенуйе е имала любим, който разколебал вярата й в мъжете… Оттогава за нея всички мъже са измамници и подлеци. Тя ги ненавижда и презира. Според нейното мнение не е могло да ме сполети по-голямо щастие от тази раздяла, която ми връщаше моята независимост и чрез която избягвах униженията и терзанията на брачното робство.
Тя не можеше да изкаже възхищението си от моето държане и от енергията, която бях проявила. Добрата жена ми обеща с вълнение, че ще направи всичко, което е по силите й, за да ме подпомогне да си намеря работа.
Отначало тя пожела да ме задържи при себе си — като любима дъщеря, но аз желаех да се справя сама с всички трудности на създалото се положение. А по едно време, без да ме слуша, госпожица Кенуйе се провикна:
— Имате право, мила! Имате право! Тук вие няма да бъдете в безопасност… Представете си какво би станало, ако той ви открие… Боже мой!… И това не е изключено!…
— О, добра ми Кенуйе, бъдете спокойна! Зная много добре, че той не ще ме потърси!
— Не, мила, не е така!… С мъжете човек никога не може да бъде спокоен! А при това този ми се струва, че е от най-лошите… Наистина Бог се е смилил над вас!
Аз обаче не мисля, че Бог има пръст в тази работа. Струва ми се, че по-скоро тук е замесена лошата фея Фридолин… Помислих си също, че що се касае до Северен, мнението на госпожица Кенуйе е може би малко пресилено…
Ето защо добавих:
— Струва ми се, госпожице, че има мъже, много по-лоши от Северен Жувенел…
Защото човек трябва да бъде справедлив дори и спрямо хората, които ненавижда!
Преди няколко седмици една много мила възрастна дама, която живее в провинцията и е сестра на една позната на госпожица Кенуйе, се бе обърнала към старата ми учителка с молба да й намери компаньонка, понеже се чувствувала извънредно самотна. Госпожица Кенуйе бе обещала да потърси.
Щом пристигнах аз и изявих желание да намеря някаква работа, тя писа писмо, за да предложи моята кандидатура. Ако мястото се окажеше още свободно и ако ме приемат, с радост бих заела новата си служба.
Всичко е уредено. Ставам компаньонка на госпожа Клерживр, която ме очаква от утре в Мутие льо Нобл. Вдовица на не особено състоятелен и амбициозен мъж, госпожа Клерживр живее сама в едно съвсем забутано градче, където е прекарала най-щастливите си години и където е умрял съпругът й. Тя няма деца.
