Тази сутрин навърших точно деветнадесет години. Но — нещо странно и неочаквано — аз бях поздравена за моя празник!
Както на Нова година, един прекрасен букет бе завързан за решетката на моя прозорец…
Все пак Лео Гослен, моят обожател от Мутие, положително не може да знае кога е рожденият ми ден…
Какъв празник е искал да чества той днес? Може би първи май… Няма ли обичай този ден младите хора да поднасят букетчета от момини сълзи? На първи май момините сълзи носят щастие на влюбените…
Действително има няколко стръкчета момини сълзи в тайнствения букет, прикрепен към прозореца ми, но те едва се виждат между чудните бели цветове на туберозите, между снежните гроздове на люляка и недействителните, подобни на бели пеперуди орхидеи… Тези няколко скромни стръкчета момини сълзи сякаш казват, че първи май е твърде малък празник в сравнение с рождения ден на Фридолин.
Изтичах веднага при госпожа Клерживр, която много се забавлява от тези романтични подаръци.
— Питам се — каза тя — откъде малкият Гослен може да си достави подобни цветя… Мила, този момък е най-внимателният и изтънчен обожател, който човек може да си представи… На ваше място аз бих била дълбоко развълнувана и очарована. Розите бяха хубави, но тези орхидеи са приказни! Обзалагам се, че скоро ще последва предложение за женитба…
Не зная защо, но в миг се изчервих и сълзи бликнаха от очите ми…
Засмяното лице на госпожа Клерживр се разнежи.
— Бедната ми — прошепна тя и започна да ме целува. Малко по-късно, след като избърсах очите си, тя продължи:
— Никога не съм ви припомняла печалните събития във вашия живот, за които ми спомена госпожица Кенуйе… Страхувах се да не ме сметнете за любопитна, да не постъпя нетактично — и имах право… Човек е длъжен да бъде особено внимателен, когато трябва да докосне едно сърце! Но затова пък аз мислех много често за всичко това. Вие сте голямо дете, Фридолин, истинско дете! Ето че един младеж на вашата възраст ви обича… И той няма да бъде единственият, ще има и други, които ще ви обичат, защото вие сте очарователна, малка моя. Но слушайте, не може целият ви живот да изтече така! Твърде тежко и неестествено положение е да бъдеш на деветнадесет години жена без съпруг! Аз лично бих предпочела развод, защото не виждам друго разрешение…
Тутакси възкликнах:
— О, не, госпожо… Не още!
После изведнъж ме обзе желание да споделя с някого мъката си и без да се колебая, разказах на госпожа Клерживр ла един дъх цялата си история. Не я предадох, както в дневника си, придружавайки я с лични впечатления и забележки, а съвсем кратко, точно и най-вече — безпристрастно. Придържах се строго към фактите.
Госпожа Клерживр ме слушаше внимателно, като ме прекъсваше само от време на време с някоя милувка, с която ми вдъхваше смелост, или с въпрос, който ме подканяше към повече точност…
Очаквах разтревожена възмутеното избухване, с което госпожица Кенуйе бе посрещнала края на разказа ми; очаквах Северен Жувенел да бъде наречен чудовище, а аз — похвалена, че съм успяла да се измъкна невредима от тъмницата, в която ме бе затворил.
Но госпожа Клерживр като че не бе разбрала нещата така, както добрата Кенуйе… Тя не каза, че историята ми е трагична, а, напротив, намери приключението ми доста глупаво. Тя не каза, че Бог ме е покровителствувал, а, напротив, намери, че дяволът има пръст в тази работа и съжаляваше, че всичко е взело този печален обрат.
— Вашият съпруг, мила моя, е глупак — заключи тя, — но може би и тази госпожа Глориет да е подло същество. Нещо, което съм склонна да вярвам… Но дори и така да е, вашият съпруг все пак трябва да е глупак, а вие… вие сте една малка гъска! О, ако познавах този господин, щях да му кажа много, много неща… И трябва да се радвам, че не го познавам, защото тъкмо на това глупаво недоразумение във вашия брак дължа радостта да ви имам около себе си… Но как не ви е открил още този непохватен господин?… Предпазните мерки, които сте взели, за да скриете следите си, са всъщност доста детински! Освен това винаги се намира този, когото търсиш!
— Когото търсиш — може би… но когото не търсиш?
Госпожа Клерживр поклати глава, като си личеше, че съвсем не е убедена в моите думи, и повтори:
— Въпреки всичко, бих искала да ми се удаде случай да поговоря с вашия глупав млад съпруг… Вие без съмнение няма да бъдете много недоволна, ако той ви намери, нали, малката ми?
Подскочих веднага:
— Госпожо! Ако Северен Жувенел ме намери тук, аз незабавно ще избягам другаде… Да, въпреки вашата доброта, въпреки вашата обич, въпреки уважението, което ми вдъхвате…
— Тогава, мила, всичко е наред — заяви госпожа Клерживр. — Намирам приключението забавно и за вас, и за мен, при това аз съм облагодетелстваната… А сега се пригответе, защото ще отидем на гости. Но не забравяйте да се готвите и за път, Фридолин! Помислете, след няколко дни заминаваме!
Заминаваме… Наистина започвам да изпитвам известна радост при мисълта, че ще заминем, че ще се отдалечим оттук. Тази промяна ми харесва. Обичам изненадите, винаги съм мечтала да пътувам… А там ще забравя и неприятните си грижи, ще се наслаждавам и радвам само на слънцето и на цветята…
Щом зърнах в стаята си чудния букет, си помислих, както първия път: „Бих искала да не знам откъде идват тези цветя…“
После внезапно ми хрумна една смешна, глупава мисъл: Без съмнение розите бяха от Лео Гослен, но тези скъпи, приказни цветя… не са ли те от Фелисиен Шантрев?
От „приятеля, когото не познавам“, получих още едно писмо, малко тъжно писмо, с което се оплаква от моето мълчание. „Нима не искате да ми пишете вече?… Никога вече?“
Тези поети!… Като че не живеят на земята! Много естествено, че не искам вече да му пиша…
Какво бихте мислили вие, Северен, за една подобна кореспонденция, за такава размяна на писма, в които се говори за поезия и любов?… Няма ли да останете неприятно изненадан, няма ли този път с право да ме обвините в кокетство, ако продължа тази игра?
Не, не, драги непознати приятелю, скоро аз ще бъда далеч оттук! И ако вие ми пишете, писмата ви едва ли ще ме намерят… защото не допущам, че ще можете да ме откриете.
ТРЕТА ЧАСТ
I
Обичам езерото на Лугано, тихото и засмяно Черезио, обичам сините му води, меките извивки на бреговете му, планините, зеленината на кестеновите дървета, пъстроцветно боядисаните къщи на селищата, нивите, лозята, чистотата на небето.
Всичко тук е толкова ново за мен, Северен, че не мога да се нагледам, не мога да се нарадвам на всяка дреболия, която се мерне пред очите ми!
Вилата на Монтантрен, вила „Джоконда“, е малък разкошен дворец с балкони, външни стълби, порти! Паркът, разположен на тераси, се простира на хълма, издигащ се над езерото. Цялата растителност на местността може да се открие там… За мен той е като приказен кът!
Не се уморявам да бродя из него и понякога просто се откъсвам от действителността.
Толкова съм свободна, а не мога да намеря време да пиша в дневника си… По-скоро не ми се ще да
