— Защото тъкмо тази вечер носехте туберози на корсажа си. От това заключих, че ги обичате… Може би вашият мълчалив обожател е отгатнал предпочитанието ви.
— Във всеки случай и вие не сте лишен от способността да отгатвате… Действително в букета имаше и туберози…
В същото време започнах да се питам с известно безпокойство дали Фелисиен Шантрев нямаше да ми признае, че букетът за рождения ми ден беше от него… Впрочем аз вече бях почти сигурна в това.
Очаквах със страх признанието. Със страх и с особено чувство на предизвикателство…
Но Фелисиен Шантрев млъкна. Дълбоката тишина ни обгърна. Гласът, който се носеше над езерото, се чу някъде съвсем близо до брега, може би долу, в подножието на градината, и се издигна до нас звучен и топъл…
А в това време мислех за вас, Северен. Защо не бяхте до мен в тази тиха синя нощ? Защо не бяхте на мястото на този чужд за мене човек? Тогава щях да се приближа до вас, да облегна глава на вашето рамо и ръка в ръка, ние щяхме да стоим унесени, опиянени от нощта и от нас самите… И така, без да разменим нито дума, може би щяхме да се разберем по-добре и по-искрено щяхме да се обичаме…
Мислех си за вас, Северен… И усетих, че в прозрачната тъмнина погледът на Фелисиен Шантрев се обърна към мен.
— Бих искал — прошепна авторът на „Огледала“ — внезапно от някоя звезда да падне лъч и да ви обгърне със светлина… вас, само вас, всичко друго да остане в мрак. Тогава бих искал да видя очите ви, устата, огнените коси — и никога да не ги забравя…
Фелисиен Шантрев говореше тихо и чудото се повтаряше.
Този глас, ах, този глас!…
Не беше ли това някакъв странен сън, Северен! Тъкмо си пожелах да бъдете до мен и ето в мрака се разнесе вашият глас…
Бих искала да кажа на някой, който ви познава: „Чуйте гласа на този човек… Сравнете го… Не ви ли се струва, че чувате гласа на Северен Жувенел, моя съпруг?“ Но всъщност дали си спомням добре гласа ви? Толкова малко съм го чувала, Северен!… Толкова малко познавам и вас!… Понякога ми се струва, че имам от вас съвсем смътен и изтрит спомен, който избледнява все повече и повече… Може би само аз долавям тази несъществуваща прилика…
Изведнъж необясним гняв ме обхвана срещу Фелисиен Шантрев… Ненавиждах го, задето имаше вашия глас, задето ми напомняше за вас… Ненавиждах го и за това, което беше самият той.
— Продължавате ли да обичате тази неблагодарна жена, която не ви обича? — запитах внезапно.
Той прошепна:
— Да, все още я обичам.
— Струва ми се, че когато човек обича искрено една жена, с любов, която заслужава да бъде споделена, не би изпитвал никакво удоволствие да гледа другите жени…
— О, да, човек не намира никакво удоволствие, това е вярно. Много по-вярно, отколкото вие мислите… и отколкото мислех аз самият.
— Тогава се учудвам — отвърнах иронично, — че желаете някой чародеен лъч да ме освети, за да ме видите по-добре в нощта… При това струва ми се, че през деня, когато лъчите са в изобилие, вие ме гледахте достатъчно. И наистина, освен ако между мен и тази черноока жена не съществува удивителна прилика, намирам, че вие я обичате по доста особен начин!
Отгатнах, че той се усмихва.
— Знаете ли, и този път едва ли подозирате, че казвате самата истина… Приликата между вас и тази, която обичам, е изумителна!
— И тя ли е червенокоса?
— И тя е червенокоса…
— И намирате ли, че това е хубаво?
— Не зная… Обожавам косите й, техния цвят, тяхното ухание, едрите копринени вълни…
— И тя ли е ниска като мен?
— Да, не е по-висока от вас.
— И не намирате ли, че това е грозно? Той се засмя.
— Не, разбира се, тъкмо това ми харесва… От нейното малко и крехко тяло се излъчва особена сладост… Тя сякаш принадлежи към някаква друга, изтънчена раса, сякаш е шедьовър на природата. Струва ми се, че обичам някоя фея…
— Тази лоша жена е много щастлива! — възкликнах аз.
— Щастлива, защо?
— Щастлива… задето я описвате с толкова нежни изрази.
Не зная защо, но като че ревнувах… Мислех си, Северен, че вие никога не сте ми казвали такива думи и че бих била щастлива да ги чуя от вашата уста.
— Но защо — подзе Фелисиен Шантрев — наричате личността, за която говорим, „тази лоша жена“?
— Не зная… — отвърнах стеснително. — Наричам я така, защото, доколкото предполагам, тя не ви обича…
— Дори и да е така, в това няма нищо лошо. Любовта не е въпрос на воля.
— Може би тя обича друг? — подметнах аз.
— О, не казвайте това! — извика той.
— Нима никога не сте допускали тази възможност?
— Мислил съм… Това е нещо, за което мисля непрекъснато. Това е най-големият ми страх, а понякога и най-голямото ми отчаяние. Не, тя не е лоша… тя е добра, мила… тя е очарователно наивна като децата. Но не ме обича, това е всичко… А трябваше да се постарая да я накарам да ме обикне!
— Но струва ми се, че… — започнах живо аз.
— Какво ви се струва… кажете? — настоя Фелисиен Шантрев.
Бях се изчервила, но той не можеше да ме види.
— Струва ми се — продължих храбро, — че все пак някой би могъл да ви обикне…
— Вие сте много мила… Благодаря ви! И друг път са ми казвали нещо подобно, но тези думи не са ми доставяли удоволствие.
— Искам да кажа — обясних аз, — че е вероятно вашата избраница да ви обикне… Естествено, ако не обича някого другиго.
— Благодаря ви още веднъж… — повтори той подигравателно.
— Но може би и вие самият вече сте престанали да я обичате?
— Защо? От какво съдите за това?
— Може би — продължих — някоя висока тъмнокоса жена например ще ви накара да я забравите…
Той се засмя.
— Колко просто ви изглежда всичко! После продължи с променен глас:
— Не, не е лесно човек да престане да обича, Фридолин, особено когато е влюбен пламенно, дълбоко, с цялата си душа… И тази „лоша жена“, както вие я наричате, я обичам такава, каквато е. Все пак опитах се да я забравя, но не съм сигурен дали бях напълно искрен в тези си опити… Сега виждам, че никога не ще успея да изтръгна нейния образ от сърцето си, от живота, където тя, макар и съвсем малка, зае толкова голямо място… Обичам я безумно! За да бъда обичан от нея, за да я притежавам, — нищо не би ме спряло… Способен съм на всичко, дори и на безкрайно търпение… О, ако знаете, Фридолин, как я обичам и колко ще сме щастливи, ако и тя ме обикнеше! Ще я водя из най-хубавите и приказни страни на света, ще й свия най-топлото гнездо в моята родна къща! Тя ще бъде само моя и аз ще й дам цялото щастие, което човек може да постигне на този свят… О, аз ще я чакам! Ще бъда неин господар и ще правя всичко, каквото тя пожелае… Ще забравя миналото и бъдещето, всички стремежи, всички усилия и съжаления, щом моята глава се опре до сърцето й…
Той говореше, говореше съвсем тихо и почти каквото му хрумнеше.
Мълчах и желаех да продължи да говори. Без съмнение думите, които той изричаше, хиляди и хиляди мъже ги бяха произнесли преди него, хиляди жени ги бяха слушали…
Но аз ги чувах за първи път… И това, което Фелисиен Шантрев говореше за една друга жена, ми се
