Но действително той беше заедно с нас на кораба, който ни отнасяше към Комо — последното място, където щяхме да спираме.
Любезно, като стар познавач на местността, той обърна вниманието ни на красотите на езерото, а после и на Комо с неговата хубава мраморна катедрала и старата черква „Сан Феделе“, която преди е била езически храм.
Не даваше вид, че го интересува моята скромна личност. Обясняваше, без да се обръща към мен. Все пак, мога да го призная, без да бъда обвинена в суетно кокетство, чувствувах се непрекъснато следена и наблюдавана от неговия поглед и мисъл. Чувствувах, че за него моето присъствие е по-важно, отколкото присъствието на всички други, дори и това на Гледис — толкова хубава и толкова уверена в своята хубост.
Какво имаше в мен, което го интересуваше или му харесваше до такава степен?… Аз съм извън неговия живот и кариера. Та той обича друга жена… О, тези поети!
Двата автомобила ни очакваха в Комо, за да ни върнат в Лугано. Когато тръгвахме, господин Монтантрен благодари прекалено горещо на Фелисиен Шантрев:
— Не забравяйте вила „Джоконда“, когато наминете към нашия край… Ще се радваме да ви видим отново между нас!
Бях уморена, объркана, дори ядосана.
Когато се върнахме в Лугано, бях склонна да разкажа всичко на госпожа Клерживр, но не зная какво ме спря да го сторя… Пък и какво ли бих казала?
Не след дълго ние ще бъдем далеч оттук. Сред спокойствието на Мутие въображението ми ще се усмири… За нещастие там ще трябва да прекарам няколко дни сама, защото госпожа Клерживр ще посети сестра си в Париж.
Тя ми говори за този, когото нарича „моя“ поет. Намира го очарователен. Вчера ми каза:
— Знаете ли, вашият поет се връща в Париж със същия влак, с който ще пътуваме ние… Той дори ми предложи да бъде на мое разположение и естествено, ако имам нужда, ще се възползувам от услугите му… Много е неприятно да пътуваш без мъж!
И таз добра! Млъкнах, защото нямаше какво да кажа, но не можех да не се питам: „Защо се намесваше този човек в живота ми?“
Северен, аз съм сама и съвсем беззащитна в този голям свят…
IV
Утре заминаваме… О, бих искала вече да съм се завърнала в нашия тих край!
Тук започва да става много горещо, диша се трудно.
Онзи ден Фелисиен Шантрев вечеря във вила „Джоконда“. Мястото му на масата беше доста далеч от моето. Чувах гласа му само когато се намесваше в общия разговор, но той не ми напомняше гласа на Северен.
Мислех си: „Излъгала съм се…“
Говореше се за политика, за театър, за литература и за хора, които не познавах. При някоя дума всички започваха да се смеят и да възкликват едновременно, без да можех да разбера какво особено и смешно имаше в тази дума.
От време на време хвърлях поглед към Фелисиен Шантрев. Той ми се мярваше елегантен и изискан във вечерното си облекло, обърнат ту към едната, ту към другата от сътрапезничките си.
Очевидно за Монтантрен авторът на „Огледала“ е човекът, когото търсят, разпитват и слушат с удоволствие. В този дом той е приеман с гордост. По-късно неговите думи и мнение ще бъдат повтаряни тук и там, а той самият ще бъде сочен като близък приятел… При това, изглежда, тази зараждаща се популярност е приятна на Фелисиен Шантрев. Той говори самоуверено, леко, блестящо, сякаш слуша сам себе си, за да се увери каква е реакцията на слушателите му.
След вечерята гостите на Монтантрен, тази вечер доста многобройни, се пръснаха на всички страни — едни към билярдната зала, други по терасите, трети из градината.
Пожелах да остана сама. Понякога самотата беше облекчение за мен в тази среда, където бях приета любезно и мило, но където нямах никакви лични приятели и често се чувствувах неудобно.
Скоро се озовах в най-долния край на градината, на една висока тераса, която се намираше над самото езеро. Нощта бе настъпила. Една синя безлунна нощ, тъмна и все пак прозрачна, защото дори и оттатък езерото се долавяха очертанията на планините.
Поради липсата на лунна светлина звездите блестяха особено силно на тъмносиньото небе и трепкаха като очи.
Около мен дърветата и цветята се губеха в тъмнината, но от мрака се разнасяше силно упоително ухание.
Бях се навела над каменната ограда. Жасмините и портокалите в подножието на терасата бяха обсипани с цвят.
Долових в тишината ясния шум на водата. Отдалеч, някъде откъм езерото, долетя песен на италиански…
Някой дойде и се облегна близо до мен. Не реагирах, помислих си, че не съм забелязана и че този, който бе дошъл, сигурно търсеше като мен уханната свежест и самотата на градината и щеше да се отдалечи веднага щом ме види…
Но той остана и ми заговори…
И отново чух вашия глас, Северен!
— Каква хубава спокойна нощ! Чудесна страна… Не ви ли е мъчно, че трябва да я напуснете, госпожице?
— Обичам много и Мутие льо Нобл и съм доволна, че ще се върна там — отвърнах, без да се мъча да намеря някакъв по-особен отговор.
— Да, съгласен съм, че Мутие е много хубаво и приятно градче, което е интересно за археолозите и хората на изкуството, но ми се струва, че за едно младо момиче животът там не…
— Животът, който аз водя там, е тъкмо такъв, какъвто съм си избрала. Радвам се на пълно спокойствие и сигурност. При това, без да съм човек на изкуството и без да разбирам нещо от археология, обичам старинните къщи на това малко градче. Те ми вдъхват доверие. В старостта им има нещо приятно и усмихнато, както в старостта на госпожа Клерживр. И освен това Мутие е толкова малък, че в него няма нито една улица, където да не прониква свежият въздух от близките планини. Там никога не скучая… Чета, разхождам се, ходя на гости, плета, шия, мисля и дори — добавих закачливо — и дори… имам един обожател.
— О! — прошепна поетът, леко изненадан.
— Да, наистина… един верен и сдържан обожател, който ме вижда само в черква и на разходка, както в старите разкази и балади, и който всичко на всичко ми е писал само едно писмо, на което не съм и отговорила… Но той ми изпрати цветя за моя празник, чиято дата е могла да му бъде подсказана само от сърцето му.
— Това наистина е прекрасно!… Но цветята не бяха ли придружени с картичката му?
Стори ми се, че долових в гласа на Фелисиен Шантрев съвсем лека ирония.
— О, не, разбира се, ако беше така, нямаше да ги приема. Впрочем приех ли ги? Не, аз само ги прибрах, защото те щяха да умрат, ако останеха да стоят, закачени на решетката на моя прозорец. Да изпратиш цветя на тази, която обичаш, и да не издадеш името си, за да направиш благодарностите невъзможни — не е ли това връх на изтънчеността? Да създадеш радост и да се откажеш предварително от всяка благодарност — не е ли това истинско великодушие?
— О, не — забеляза Фелисиен Шантрев. — Връх на великодушието в подобен случай би било не да изпратиш цветя без картичката си, а например да слушаш как приписват на друг твоя безименен дар и да мълчиш, да не казваш нито дума, за да изтъкнеш заслугата си. Хубав ли беше букетът? Имаше ли в него туберози?
— Защо ме питате тъкмо за тях?
