Зная добре, че въображението ми ме бе подготвило за подобно нещо… Трябва да си призная, че дори го очаквах! И все пак…
О, Северен, представете си — чух изведнъж вашия глас, дълбок и приятен, гласа, който ми нашепваше поемите от „Огледала“.
Не бяхте ли вие пред мен? Фелисиен Шантрев може би не говори съвсем като вас… Схванах го веднага щом той престана да се обръща към мен. В начина му на изразяване има лекота и непринуденост, които не познавах у вас. Освен това от думите на Фелисиен Шантрев лъха увереността, която имат преуспелите и ценени мъже… Той е сдържан, но не е стеснителен като вас…
Този елегантен мъж, който се усмихваше, докато говореше с Гледис Монтантрен, и по облеклото, и по държането си, а вероятно и по живота и характера си е съвсем различен от вас, Северен… Но има вашия глас или поне аз му го приписвам в мечтите си.
Когато той се отдалечи, за да се върне при господата, които бе напуснал преди малко, още не бе чул моя глас… Но ние трябваше да се срещнем пак!
Палещите лъчи на слънцето изплашиха Монтантрен и гостите им. След като се наобядвахме, аз се запътих към най-високата тераса на градината и замаяна от силната горещина, седнах на една пейка, тъкмо при завоя на постланата с пясък алея… Можех да се изкача и по-нагоре, откъдето гледката щеше да бъде по-просторна, но тук мястото беше по-сенчесто.
Пред очите ми се простираше синьото езеро, планините, над които трептеше ведрото небе. Светлината беше толкова ярка, че за миг заслепи очите ми и ги прикрих с ръка.
Тогава, Северен, вашият глас ми каза:
— Днес като че всичко е прекалено хубаво и прекалено слънчево, нали, госпожице?… Човешките очи не могат да издържат на тази гледка!…
Като се изправих бързо, видях пред себе си Фелисиен Шантрев… Струва ми се, че му отговорих. Той също каза още няколко думи за великолепието на деня.
След това настъпи мълчание, в което авторът на „Огледала“ изглеждаше погълнат от движенията на една малка бяла лодка, която се плъзгаше по езерото, идвайки от Каденабия…
После, без никакви заобикалки, той ме запита полугласно:
— Защо не пожелахте да ми пишете?
Бях възвърнала напълно хладнокръвието си, поне привидно.
— Но — отвърнах аз, като му отправих усмивка, която смятах за малко надменна, — аз ви писах, господине, за да ви говоря за вашата стихосбирка, и понеже поемите ви ми бяха харесали твърде много, не се въздържах да излея възторга си. Но вече казах всичко, което имах да ви казвам… Затова не виждам защо трябваше да ви пиша трети път?
Сметнах, че с това обяснение поставих отношенията ни на съвсем ясна основа и можех спокойно да продължа разговора, който, да си призная, ме забавляваше.
На свой ред Фелисиен Шантрев се усмихна:
— Тогава… ако издам нова книга?
— И ако тази нова книга ми хареса толкова, колкото първата — което би било малко трудно, — тогава може би ще ви пиша отново…
Той прошепна:
— Вие вникнахте в книгата ми така, както никой друг. Макар че с нея, не зная защо, се занимаваха толкова много хора…
— Както никой друг! — възкликнах аз недоверчиво. — Все пак струва ми се, има една личност…
Изчервих се и млъкнах.
— Една личност?… Коя? — настоя той.
— Е, добре — признах смутена, — мислех за тази — личност, за която… намеквате в книгата си. Мислех за жената, която вие обичате.
— Жената, която обичам, не ме обича…
— О, съжалявам! — възкликнах аз. — Това е тъжно!… И вие трябва да страдате много, въпреки че…
— Въпреки че?
— Да… въпреки че сте поет.
— Ах, да не би да мислите, че поетите са безчувствени към душевните терзания?
— Не, но си представям, не зная защо, че в техните страдания трябва винаги да има по малко литература.
Гласът му се бе леко променил, когато ми отговори:
— Мамите се, госпожице… И поетите страдат като другите хора, а може би и повече!
Запътих се към края на алеята и погледнах към езерото.
Наведох се леко напред… Смокинови дървета бяха насадени по стръмнината и преплитаха клоните си. Между тяхната зеленина погледът ми падаше право надолу към синята пропаст.
Като ме видя, Фелисиен Шантрев трепна:
— Не се навеждайте така…
— О — отвърнах аз, — лесно не се замайвам.
— Щастлива сте — забеляза той.
Беше се приближил до мен и също гледаше надолу към ярката синева на езерото, която се открояваше тук-там между клоните на смокиновите дървета.
Отгатвах, че е малко нервен, напрегнат, готов да ме задържи при първото непредпазливо движение… Изпитвах особено чувство, в което се примесваше смътно удоволствие да предизвиквам някого…
— Още едно огледало! — забеляза Фелисиен Шантрев.
— В него се отразяват само светлината и небето — казах аз. — То е твърде ослепително за човешките очи…-Ето на, не мога да го гледам.
— Затова пък съзерцавахте дълго образа на Божията майка в черквата в Лугано — прошепна той, като показа, че не умее много ловко да променя темите. В този миг възкликнах неволно:
— О, колко странно е, че… Той довърши мисълта ми:
— Че се срещнахме така, нали? Не ми се вижда странно!… Има видения, които не изненадват, защото човек винаги ги е очаквал…
— Не е възможно да сте ме очаквали, та вие никога не сте ме виждали и не знаехте нищо за мен.
— И все пак ви очаквах… Дори смятам, че веднага ви познах…
— О! — възкликнах аз, ядосана от преструвките му, характерни за един поет. — Моля ви, само не ми казвайте, че сте имали за мен представа, която е съвсем близка до действителността…
— Но да, уверявам ви, че е така… Представата ми за вас отговаря напълно на действителността…
— Не вярвам, господине… и ще ви бъда благодарна, ако престанете да ми говорите наивни приказки…
Фелисиен Шантрев ме гледаше, но аз не виждах очите му, защото и сега те бяха скрити зад тъмните очила.
— Болни ли са очите ви, та никога, дори и на сянка, не си сваляте очилата? — запитах, съзнавайки, че въпросът ми е доста предизвикателен.
— Болни — не, но уморени… чувствителни… Острата светлина ги дразни, затова никога не махам очилата.
— На слънце носят почти всички, но като ви види човек с тях и на сянка, не може да не се впечатли.
После направих няколко крачки и добавих сухо:
— Моля ви да ме извините… Госпожа Клерживр ще започне да се безпокои за мен, ако продължавам да се бавя…
Той кимна и отвърна:
— От това, което господин Монтантрен ми каза, заключих, че вероятно ще имам щастието да ви видя и в Комо, където се връщам тази вечер…
Поклатих неопределено глава и започнах да слизам по алеята с толкова явно намерение да вървя сама, че Фелисиен Шантрев не посмя да се изравни с мен и остана да крачи отзад.
