пиша, защото не намирам думи да изразя това, което чувствувам, Северен…
Семейство Монтантрен — господинът, госпожата и двете дъщери на двадесет и две и двадесет години — са много любезни и живи хора.
Животът в техния дом е разнообразен, променлив, интересен… Впрочем, „в техния дом“ не е точен израз, защото ние сме винаги навън… Те ни показват местността с най-голямо усърдие, но не ни оставят много време да огледаме всяка новост, така че понякога започва да ми се вие свят.
Госпожа Клерживр понася чудесно лудешките разходки с автомобил и с моторница.
Цял ден сме на път, а вечерта се събираме на масата не по-малко от двадесет и пет души. След вечерята се играе бридж, танцува се, правят се чудесни разходки из градината и се флиртува.
Аз не флиртувам, Северен… И все пак, ако исках, Северен, у Монтантрен има млади господа, които с удоволствие биха ме ухажвали… Но и сега, въпреки нежеланието ми, те ме ухажват по мъничко.
Северен, струва ми се, че им харесвам, въпреки че съм червенокоса и дребна… Изглежда, въпреки всичко, аз не съм грозна.
Но на вас това ви е съвсем безразлично!
Времето е топло… До обонянието ми достига смесен парфюм, в който долавям сладникавото ухание на жасмин, пиперливия мирис на карамфилите, силния аромат на туберозите. Обзема ме необичайна леност…
Виждам наведнъж твърде много неща, за да мога да ги опиша и да запазя ясни впечатления от тях.
Пътьом споменавам за излета до връх Сан Салватор, задължителен за всеки посетител на местността. Удаде ни се възможност отново да се насладим на прекрасни гледки. На връщане пихме пенливо вино в живописна кръчмичка, чиито хладни изби са издълбани в самата планина.
Бяхме и в селото Гандрия, намира се на същия бряг, където амфитеатрално е разположено и селцето Кастаньола. До него извежда стръмна и лъкатушна пътека. Странно хрумване да основеш селище на такова място.
Бих могла да пиша и за Мендризио, и за Вал Солда…
II
Фелисиен Шантрев е в Лугано… Видях го! Почти съм убедена, че го видях…
Това се случи вчера, в черквата „Сент Мари дезанж“, където бях влязла сама, докато госпожа Клерживр и по-голямата госпожица Монтантрен продължаваха да правят покупки и да се разхождат из града.
Бях решила да разгледам на спокойствие черквата и чудните й фрески. Както стоях унесена и загледана в един образ на Мадоната, почувствувах внезапно нечие близко присъствие… Някой стоеше до мен и също съзерцаваше фреската.
Беше млад строен мъж в елегантни спортни дрехи. Ако се съдеше по поместената във вестника снимка, мъжът твърде много приличаше на автора на „Огледала“. Дори можеше да се каже, че е самият той…
Действителността потвърждаваше това, което се отгатваше по портрета. Фелисиен Шантрев беше висок човек, слаб, но здрав на вид. Косите му бяха тъмнокестеняви, чертите на лицето правилни, без да има по тях нищо особено. Кожата му беше обгоряла от слънцето, вероятно от скорошни излети в планината.
Но очите му бяха невидими. Тъмни широки очила с кокалени рамки ги скриваха напълно.
А лице без очи е лице без израз… В такъв случай то получава цялото си изражение от устата. Но сега тази уста стоеше съвършено спокойна, пък и аз не посмях да се загледам повече в нейните очертания…
Изобщо не успях да огледам напълно Фелисиен Шантрев… Но дали той ме гледаше?… Да, сигурна съм.
Гледаше ме, докато гледах фреската… Продължи да ме гледа и след това. Тъмните стъкла се обръщаха едва забележимо към мен и ме следваха… За миг почувствувах живия поглед, който минаваше през тях и ме докосваше…
Но щом забеляза, че съм доловила погледа му, Фелисиен Шантрев се престори, че е погълнат от съзерцанието на фреската.
Смешно! Писах на този чужд човек и той обикна писмата ми… Обикна, струва ми се, малко и образа, който си бе съставил за мен според писмата… И ето сега, когато съм съвсем близо до него, моята личност привлече вниманието му. Не зная защо, може би защото съм толкова червенокоса или защото сме само двамата в черквата. А той не знае, че аз съм „непознатата“! За него аз съм една обикновена гостенка на Лугано… Нищо не му подсказва, че аз съм онази девойка, онази възторжена Фридолин, която вероятно бе желал да види…
Без снимката от вестника, която приятелката на госпожа Клерживр ми бе дала, никога нямаше да допусна, че няколко мига съм се наслаждавала едновременно на образа на Божията майка и на поета, чиято творба ме бе пленила тъй силно… На мъжа, чиито стихове и писма сякаш са нашепвани от вашия глас, Северен!
Един ден, в Мутие, си мислех: Писмата на Фелисиен Шантрев не ще ме намерят там, където отивам… А ето че сега самият Фелисиен Шантрев се бе озовал в Лугано!
Известно време останах в черквата, като се разхождах безцелно насам-натам. После излязох.
Когато миг по-късно се обърнах назад, видях, че Фелисиен Шантрев ме следваше по залятата в слънце улица.
III
Утре ще видя езерото Комо, утре по пладне ще бъда в Белладжо в Италия.
Пак Фелисиен Шантрев! Този път в Белладжо!
Сега той знае, че аз съм Фридолин Десли… Ние бяхме представени официално един на друг и дори разговаряхме.
Колко странно и объркващо е всичко това! Има моменти, в които ми се струва, че сънувам или съм будна, но съм жертва на халюцинации…
Прекосявахме голямото преддверие на вила „Сербеллони“ — понастоящем превърната в хотел, — за да отидем да обядваме. Имаше много посетители. Ние самите, четиримата Монтантрен, една съпружеска двойка на средна възраст, госпожа Клерживр и аз, представлявахме доста внушителна група… Изведнъж господин Монтантрен се отдели от нас, спусна се към другия край на залата и възкликна радостно към млад мъж, който говореше с двама господа… И в миг аз познах човека от черквата в Лугано…
— Я гледай! — провикна се Гледис Монтантрен. — Татко ни води Фелисиен Шантрев!
— Автора на „Огледала“? — изненадах се аз, като си придадох безразличен вид. — Познавате ли го, госпожице?
— Да, малко… Срещаме го тази зима два-три пъти у наши приятели… Той е чудесен събеседник, когато пожелае, защото, изглежда, невинаги си прави този труд.
Господин Монтантрен се върна при нас заедно със своя пленник и сред шума на подхвърлените думи, на смеховете и на възклицанията той представи новодошлия на госпожа Клерживр и на мен, защото ние единствени не го познавахме.
— Нашият известен поет, Клерживр, автор на „Огледала“… госпожа Клерживр, госпожица Фридолин Десли…
Фелисиен Шантрев се поклони пред госпожа Клерживр, която му протегна ръка. После дойде моят ред…
Стори ми се, че на устните на Фелисиен Шантрев играеше лека, едва забележима усмивка… Може би това беше само игра на въображението, защото никой не забеляза нищо… Никой не изпита това вълнение и смайване, което изпитах аз, когато сред настъпилата за миг тишина чух гласа на Фелисиен Шантрев…
