струваше, че вие ми го казвате, Северен… Гласът ви ме очароваше, защото това беше вашият глас… Той ме люлееше и милваше… Струваше ми се, че изживявам някакъв странен сън. Но изведнъж ръцете ви ме обгърнаха, Северен, топлите ви устни се докоснаха до затворените ми очи и после се спряха на моите устни… Бях изцяло замаяна…
Но изведнъж ми се стори, че падам от много високо и се опомних… С истински ужас се отскубнах от прегръдките на Фелисиен Шантрев и грубо извиках:
— Оставете ме, оставете ме… Вие сте отвратителен!
Той веднага се извини:
— О, не казвайте, че съм ви отвратителен, Фридолин, вие не знаете… Ако знаехте, ако можехте да отгатнете… О, моя малка любима, оставете ме да ви кажа…
Но аз не желаех да слушам повече.
— Моля ви, нито дума! — възкликнах аз. — Ако вие наистина ме вземате за другата, трябва да ви предупредя, че отидохте твърде далеч… А ако пък се обръщате към мен, знайте, че аз не съм свободна.
Тутакси той запита с безпокойство:
— Не сте свободна… Не разполагате с живота или със сърцето си?
— Със сърцето си! — отвърнах. И избягах.
Питам се дали наистина приличам на онази лоша жена или…
Но не, сигурна съм, че това не е вярно! Сигурна съм, че не й приличам ни най-малко… и че този прекалено разглезен поет се подиграва с невежото момиче, което бе харесало стиховете му и бе извършило глупостта да му пише…
Няколко минути след тази глупава сцена в градината всички гости на Монтантрен се събраха на терасите, които сега бяха осветени от силна и прозрачна, почти дневна светлина.
Поднесоха прекрасни плодове, сладоледи и други лакомства с особени имена.
Млади италиански момичета пяха местни песни, а една от гостенките, известна артистка, рецитира „Неспокойна любов“ от Фелисиен Шантрев… Поемата бе изпратена с бурни ръкопляскания, които се отнасяха еднакво и до артистката, и до автора. Той самият стоеше настрана и по лицето му се четеше досада.
Скрита в един ъгъл, където не можеха да ме забележат, аз се стараех всячески да прикрия бликналите в очите ми сълзи. Тези непознати стихове ме бяха развълнували. Те не отстъпваха на най-добрите поеми от стихосбирката, която познавах…
Не обичам Фелисиен Шантрев, сигурна съм, че не го обичам! Защо тогава сърцето ми е тъй смутено?
V
Влакът се носи напред… Сами сме.
Настанила главата си в ъгъла на купето, уморената госпожа Клерживр дреме. Аз също се чувствувам малко уморена, но взех писалката и се залових да изпълвам страниците на моя дневник. Пиша на коленете си. Една пътна чанта ми служи за масичка. Естествено повечето време от пътуването прекарвам с очи, обърнати към прозореца. Времето е хубаво и ясно. Всичко блести под слънцето… Но понякога се унасям в мислите си, затварям очи и си спомням за устните, които ме целуваха. И потръпвам неволно.
Ужасно е! Сега, когато мисля за целувки, ще трябва винаги да мисля за целувките на този човек, Северен, понеже никога не съм получавала други…
А как бих искала да си спомням за ваша целувка, Северен…
Фелисиен Шантрев прекарва почти цялото време в коридора на влака, но досега нито веднъж не се е осмелил да ме заговори. Впрочем как би могъл да ме заговори, когато не показваше с нищо, че ме е забелязал.
Понякога поглеждам крадешком към него и се питам: „Дали ме е видял?“ Скоро обаче разбрах, че ме е видял.
Когато стоях в коридора и гледах през прозореца, до мен се настани дебел пътник. За нещастие той съвсем не прояви същата сдържаност, която проявяваше авторът на „Огледала“. Непрекъснато ми задаваше въпроси, искаше да узнае мнението ми за това или онова. И докато неохотно отговарях, той се възползува да се намести до прозореца и почти да ме изтика оттам.
Понеже близостта на този дебел господин не ми беше особено приятна, готвех се да се прибера в купето, когато чух хладния глас на Фелисиен Шантрев:
— Господине, струва ми се, че пречите на госпожицата…
Непознатият ядосано се обърна, но щом зърна тъмните очила, сметна за по-благоразумно да се оттегли.
— Извинете, госпожице — каза той, обръщайки се към мен.
И се отдалечи на почтително разстояние, а в това време Фелисиен Шантрев насочи отново вниманието си към менящите се гледки.
Сякаш пряко волята си, изпитах благодарност към него. Но, Северен, не е ли ваш дълг да бдите над собствената си жена?
Северен, мислите ли понякога за мен?… Има ли такива моменти в живота ви? Аз… аз не искам никога вече да мисля за вас.
Влакът се носи напред… Виждат се първите къщи на Люцерн.
Отново се залавям за дневника си под светлината, която пада от лампата и едва осветява купето.
Лампата е забулена, за да може госпожа Клерживр да спи спокойно.
Аз не мога да спя… Както и да седна, както и да застана, все не ми е удобно. Ту ми е много горещо, ту ми е студено… Чувствувам тялото си вцепенено и душата си объркана… Опитах се да чета, но се уморих, без да успея да се разсея. Изглежда, че нервите ми са разстроени.
Преди малко, само за да се раздвижа, излязох в коридора. Облегнат на вратата на своето купе, Фелисиен Шантрев стоеше неподвижен и пушеше. Дали и той като мен не можеше да спи?
Ядосах се, че се натъкнах пак на него. Изпитвах неприятно чувство, като стоях сама с него в полумрака. Но и не исках в никакъв случай да покажа, че съм смутена или уплашена от присъствието му.
Опряла чело на стъклото, известно време гледах навън в мрака и се вслушвах в еднообразното потракване на препускащия влак.
След това, безшумно, както бях излязла, тръгнах към купето си, без неподвижният и безмълвен пътник да ме забележи. Но внезапно той хвърли цигарата си през прозореца и се обърна към мен:
— Госпожице, моля ви… — прошепна той. Толкова се изненадах, че веднага спрях. За миг Фелисиен Шантрев се озова до мен.
— Много, много съжалявам, задето ви оскърбих така… Бихте ли могли да ми простите? — помоли той. — Само това исках да ви кажа… Ще ме изслушате, нали?
— Да — отвърнах съвсем тихо.
Стояхме отново до прозореца. И двамата гледахме навън в нощта…
— Бях луд… Вие можехте да се усъмните в уважението, което храня към вас, а то е дълбоко… Но онзи ден главата ми съвсем се беше замаяла… Сега вече съм се опомнил напълно и ви моля да ме извините…
Смиреното му изражение едновременно ме вълнуваше и забавляваше.
— О, как изглеждате! На човек да му стане жално… — възкликнах спонтанно.
Той се усмихна.
— Тогава, след като виждате колко дълбоко и искрено се разкайвам и понеже случаят направи от нас спътници, ще ми позволите ли да ви бъда един голям и разумен приятел, който да се грижи за вас и дори малко да ви покровителства до края на пътуването?
Говореше с такава сърдечност и откровеност, че не можах да не изпитам разположение към него.
— Да, това позволявам… — съгласих се.
