Книгите са една от последните й радости, но нейните остарели очи се уморяват бързо и тя има нужда от помощта на други, по-млади.
При това тя търсеше приятен глас, който да радва слуха й, и усмихнато симпатично лице, което да гледа с удоволствие…
Госпожица Кенуйе смята, че отговарям на изискванията. Аз естествено се радвам, че ще отида в онзи далечен край! Къде другаде бих могла да се скрия по-добре от евентуални преследвания!
Понеже съм откровена по природа и не обичам лицемерието, пожелах госпожа Клерживр да бъде осведомена за моята тъжна съдба. Госпожица Кенуйе й писа, че аз съм омъжена, но съм се разделила със съпруга си поради несходство на характерите и че желая да постъпя при нея под моминското си име.
Госпожа Клерживр не се уплаши от тази нередовност в моето положение. Госпожица Кенуйе ме препоръчваше и за нея това беше най-важното.
„Нека тази малка женичка дойде без страх — бе писала госпожа Клерживр. — Ако тя е била нещастна, имам още повече основание да я приема с най-топла симпатия… Нека дойде, а аз няма да й припомням мъчителното й минало! Щом вие я обичате, тя трябва да е очарователна, добра и честна! Вярно е, по света има много лоши мъже!“
— Вие ли сте писали, че Северен е „много лош мъж“, госпожице? — възкликнах аз.
— Писах, миличка, че не проклинам обстоятелствата, които са ви отдалечили от вашия съпруг, защото човек като него щеше да ви направи нещастна… това е всичко!
— Но, госпожице, как можете да знаете дали Северен щеше да ме направи нещастна?
— Как мога да знам? Но слушайте, Фридолин, той обичаше ли ви? И ако ви обичаше, как ви го засвидетелствува?
— Той не ме обичаше, добра ми Кенуйе, напълно сигурна съм в това, но…
— Тогава вие сте го обичали!
— Аз!!! О! Не, в никакъв случай!… Що за хрумване!… Нима не ви е ясно, че го ненавиждам!
— Виждам, виждам, мое дете, и ви разбирам — поклати сериозно глава госпожица Кенуйе. — Тъкмо това казах и на госпожа Клерживр.
Прочее ние се разбрахме, излишно беше да се увличаме в ненужни спорове.
Но от това, че Северен не ме обича и от това, че аз не обичам Северен, не следва, че той е лош мъж… Доволна съм, че госпожа Клерживр не мисли да ми говори и напомня за моята злополучна женитба, защото в края на краищата не бих могла да я оставя да казва неща, които не са верни.
Ще замина утре сутринта. Госпожица Кенуйе писа от мое име на госпожа Глориет да изпрати тук стария скромен куфар на Фридолин Десли. Той трябваше да бъде изпратен в имението Прийоре, но лошата фея Фридолин не пожела да стане така.
Какво ли щеше да си помисли госпожа Глориет, след като получеше писмото на госпожица Кенуйе, като отгатнеше малко от това, което писмото се стараеше да скрие? Дали ще ме съжалява? Не вярвам… Госпожа Глориет не би ми желала злото, но: „В нещастието на другите има нещо, което не ни е неприятно.“
Всъщност какво ме беше грижа за госпожа Глориет и за миналото! Утре ще бъда далеч… И там, където ще бъда, госпожа Глориет не ще дойде да ме потърси, нито който и да било друг!
Моето писмо до Северен, писмото, което писах през сватбената си нощ, завършваше така:
„Не зная какво ще помислите за моето бягство и не зная също каква власт ви дава законът и с какви средства ще разполагате, в случай че сметнете за необходимо да ми определите след раздялата пребиваване, където вие ще изберете. Но като напущам вашата къща, заклевам се в паметта на всички, които съм обичала — защото вече не обичам никого, — заклевам се, че никога не ще се върна доброволно под вашия покрив… никога, чувате ли, никога, никога!“
III
Първи януари!
Първият ден на една нова година!
Тайнствен и тъжен ден, в който започва нещо непознато, който привлича като нова книга със затворени страници. Но аз не искам да науча тайните, които ми носи този ден.
Макар че в Мутие всички дни си приличат толкова, че човек с мъка може да ги различи един от друг и да каже „вчера“ или „утре“.
Мутие льо Нобл е едно много старо градче, пълно с черкви, манастири и престари къщи. На площадите се разнася еднообразната песен на хубавите чешми, която звучи приятно сред околната тишина или заедно със звъна на камбаните.
Ниските постройки не засенчват слънцето, което прониква навсякъде. Къщата, в която живее госпожа Клерживр, ми харесва със своя старинен вид, със сивата си фасада с широки прозорци, разделени на малки стъкла, а вътре — с чудната дървена облицовка.
Къщата на госпожа Клерживр няма градина, но непосредствено до нея се простира обширната градина на един манастир. Така от моя прозорец мога да се радвам на обилна зеленина и цветя.
Наистина Мутие е едно прекрасно градче, в което дори и зимата не е мрачна… А госпожа Клерживр е чудесна възрастна жена с бели коси, които са така чисти и блестящи, сякаш винаги са огрени от слънце.
Като пристигнах, тя ме целуна, после ми се усмихна топло и възкликна, че аз съм хубава и ухая на пролет. Тутакси се почувствувах като у дома си — и в къщата на госпожа Клерживр, и в сърцето й.
Снощи, тъкмо когато часовникът удари полунощ, госпожа Клерживр постави в ръцете ми един мил подарък, изящна кутия с бонбони с чудесна миниатюрна украса на капака… След като ме целуна майчински, тя ми каза:
— Пожелавам ви щастлива година, малка моя!
— Годината ще бъде щастлива за мен, ако я прекарам при вас… И така ще бъде и с всички други години, госпожо — отвърнах аз.
Всички други години!… Колко дълго!
Северен, къде сте в този час, в този ден?… За какво мислите? Усещате ли още приятната измама на пожеланията и радостта от подаръците, надеждата за хубавите изненади, които ни носи животът? За мен, Северен, времето на изненадите отмина!
Колко съм неблагодарна!… И не само към госпожа Клерживр!
Тази сутрин, когато отворих прозорците, видях, че на решетката бе закачен букет от рози — бели, прекрасни, неописуемо свежи. Кой ги бе поставил там? Мекият сняг, кой го бе паднал, бе скрил следите от стъпките, които бяха дошли до моя прозорец, докато аз съм спяла… Под сивото зимно небе хубавите цветя бяха цъфнали сякаш по някакво чудо.
Исках да остана в пълно неведение относно личността на този, който ги бе донесъл. Не исках да имам дори никакво подозрение.
Като казвах: „Не знам“, бих искала да мога да кажа и: „Не подозирам…“
Но уви! Аз предполагах! Изглежда, че имам обожател в Мутие. Той е Лео Гослен, син на един от видните хора в градчето и е съвсем, съвсем млад.
Той не ме е заговарял никога. Виждал ме е само когато придружавам госпожа Клерживр на разходка, на гости или на черква. Един ден ми изказа своето възхищение в писмо, на което естествено не благоволих да отговоря…
След като пренебрегнах писмото, трябваше ли да пренебрегна и розите? Може би… Но на розите им беше студено!… Привързани към решетката на прозореца, те сякаш чакаха да ги прибера и да ги сгрея… Никакво име не ги придружаваше. Първият минувач можеше да ги вземе. Ако ги вземех, беше ли това насърчение? Ни най-малко!
Развързах бялата сатенена панделка, затворих прозореца и отнесох цветята в топлата стая.
Трябва да призная, че те ми доставиха удоволствие. Те бяха изненадата, на която не се надявах, те украсиха с особена поезия еднообразието на този ден.
