притиснахте тъй силно до сърцето си, добихте отново това важно, непоносимо изражение, което оттогава не ви напусна нито за миг?
О, Северен, колко беше мрачно пристигането в нашата къща!
А при това навсякъде бяха сложили цветя — бели сватбени цветя, и усмивката на старата прислужница Марион, която ви е отгледала, беше весела и пълна с доброта… Как топло ни посрещна тя на прага!
Вратите бяха украсени с клончета от зимни рози. Спомняте ли си… или нищо не сте забелязали?
Казахте ми, че се намирам в моя дом… А защо не казахте „нашия дом“?
После разгледахме къщата. Трябва да съм била разсеяна, защото почти нищо не си спомням. Къщата, в която човек още не е живял, дължи чара си на надеждите, които всеки донася в нея. Къщата, в която човек се връща отново, привлича със спомените, които крие в себе си… Но домът, в който човек не намира нито спомени, нито надежди, се забравя, както се забравят банални лица.
И после, струва ми се, че тъкмо тогава главата ми беше малко замаяна… Спомням си само стаята, предназначена за мен, и то смътно. Тя беше тапицирана с чудесна светлосиня коприна на нежни гирлянди от цветя. Беше светла и елегантна и все пак на мен ми се стори тъжна.
Вечеряхме сами, седнали един срещу друг, както в Кастелжанти… Но в Кастелжанти наистина имахме вид на двама щастливи съпрузи! Тук, във Вилата с върбите, изглеждахме съвсем чужди един на друг.
Струваше ми се, че нещо тежко, мрачно, враждебно, подобно на гъста, потискаща мъгла се спущаше бавно върху нас… И започвах да се страхувам от вас, Северен… Съзнах, че за мен вие бяхте един непознат и при това бяхте пожелали да останете такъв… Страхувах се, че след като се показахте тъй безразличен, тъй студен, можеше изведнъж да се промените и да станете пълна противоположност на това, което бяхте досега…
Страхувах се… Аз бях ваше притежание, ваша вещ. А вие бяхте мой господар, страшен и тайнствен.
В този миг поне аз виждах всичко в такава светлина.
Малко по малко вашето присъствие започна да ме изпълва с непоносима тревога.
Щом влязохме в салона, аз ви казах:
— Чувствувам се много уморена. Извинете ме, но скоро ще ви напусна…
Няколко минути по-късно аз ви пожелах лека нощ.
Вие докоснахте едва-едва студената ръка, която ви подадох… После, когато бях близо до открехнатата врата, вие извикахте с особен, малко сподавен глас:
— Фридолин!…
Тогава не зная какво ми стана, но изпитах неизразимо желание да изтичам към вас, Северен, и да се сгуша в прегръдките ви, да усетя под главата си ударите на сърцето ви и да ви кажа: „Аз съм ваша, вземете ме и ме обичайте… Аз съм само едно малко листо и чувствувам, че ако продължавам да живея сред този студ, ще умра.“
Но си спомних за всичко, което ми бе казала госпожа Глориен… И от прага на вратата запитах:
— Какво обичате? Глупаво беше, нали?
Но не беше по-малко глупаво това, което отговорихте вие:
— Нищо!
Защо казахте „нищо“, Северен?… Не можех аз първа да изтичам към вас… Ако бяхте разтворили ръце, кой знае — може би тогава щях да се приютя в тях, без да помисля за съветите на госпожа Глориет, но така…
Северен, вие не ме обичате, а аз ви ненавиждам…
Ненавиждам и хубавата стая, тапицирана със светлосиня коприна на гирлянди от цветя…
Когато се прибрах в нея, аз и не помислих за сън. Уморена, с изопнати нерви, се отпуснах в едно кресло и загледана в огъня, останах да се вслушвам и в най-леките шумове на стихналата къща… Понякога ми се струваше, че стъпки се отправят към моята врата. Тогава сърцето ми затуптяваше лудо, аз ставах от креслото, в което се бях настанила, и чаках. Бях вече готова да се съпротивлявам… И все пак когато се убедях, че стъпките не са пред вратата ми, като че изпитвах известно съжаление…
Чувствувах се самотна, непоносимо самотна…
После влезе Марион. Предаде ми едно писмо и веднага познах вашия почерк.
Почаках Марион да излезе, за да го прочета.
О, това обидно писмо, това презрително и жестоко писмо!… Никога, никога не ще ви го простя, Северен!
„Госпожо,
Едно глупаво приключение, за което положително не бях аз причина, ме вмъкна във вашия живот и го смути.
Заради мен вие щяхте да изпаднете в мъчително положение и щяхте да бъдете принудена да се борите с непосилни за вас трудности… Не исках да допусна да се случи подобно нещо… Не исках също чрез едно скърпено примирение женитбата да стане отново възможна между вас и годеника ви, когото можах да преценя само за няколко секунди… Ето защо аз ви предложих името си. Но съзнавам твърде добре какви са причините, които ме карат да ви го предложа, за да не схвана какво е накарало вас самата да го приемете при тези тъй необикновени обстоятелства. Прочее зная твърде добре какво ни сближи, за да не виждам и това, което ни разделя…
Вие не ме обичате… вие не можете да ме обичате. Зная, вашето сърце принадлежи на друг! Не е моя работа да споря дали този друг е достоен или не за вашата любов… Виждам едно — аз никога не ще успея да ви харесам, но се примирявам с това. Зная много добре какъв съм и зная, че не мога да се променя.
И сетне, не ми ли казахте вие сама — о, толкова мило и толкова деликатно, че аз почти ви бях признателен, — че ме намирате непохватен и скучен?
Вие добавихте наистина, че все някъде по света ще съществува достатъчно снизходителна и милосърдна жена, за да се примири и да извини моята недодяланост и да се съгласи да скучае при мен… Естествено заключението, което можех да извадя от вашите думи, не беше утешително.
Но когато сам бях свидетел на низостта на вашия годеник, почувствувах, че е мой дълг и мое право да ви спася от живот, твърде тежък за едно дете като вас. Само че зная, че нямам право да ви налагам моята любов, която отблъсквате с вашето държане.
Ето защо заминавам още тази вечер, така ще бъде по-добре. За мен е мъчително, вярвайте ми, да ви напусна така, но зная, че ще бъде още по-мъчително да остана и да се чувствувам едновременно тъй далеч и тъй близо до вас.
Затова сбогом, Фридолин, вие бяхте твърде жестока, може би без да искате. Уви! Едва сега започвам да се питам: щом не бях обичан от вас, имах ли право да ви свържа със себе си, както сторих?
Договорът, който вие подписахте, без да го разбирате, като дете, ви прави напълно зависима от мен…“
Следваха обяснения за местата, където можех да намеря различните книжа, пари и не зная още какво. Имаше и адреса на някакъв нотариус в Тур. Мъчно би било да си припомня всички тези неща, защото в гнева си скъсах и хвърлих в огъня цялата тази част на писмото…
О, Северен, след като ме изоставихте така в самия ден на сватбата ни, след като се показахте тъй лош, тъй хладен, сега вие вярвахте, че можете да се покажете великодушен към мен, като ми предложите пари и сигурен покрив!
Що за представа сте имали за мен, за моя характер, за сърцето ми?… А ако госпожа Глориет ме е описала тъй повърхностна, как можахте да повярвате на думите й!
Отказвам се от тази сделка. Вашето благодеяние ме ужасява, а писмото ви е глупаво!
Казвате, че сте ми предложили името си, за да ме спасите от един изпълнен с трудности живот. Възможно е да е така… Но аз обяснила ли съм ви защо приех вашето име? Заявявате, че не искате да ми налагате любовта си, Северен. Но нямаше нужда да ми я налагате, Северен, а само да се опитате да спечелите моята! Казвате, че не ви обичам… Но какво сте направили вие самият, за да ви обикна? Твърдите, че обичам друг! Намирам ви много дързък. Откъде знаете, че е така? Нима винаги обичаш този или тази, с която си свързан? Сега виждате много добре, че не е така, Северен, понеже вие не ме обичате!
