опитваше да бъде строга, но аз я разсмивах с някоя закачлива дума и я омилостивявах с една целувка. Сега това минало ми се струва тъй далечно! Както родителите ми, и добрата ми кръстница ме напусна. Преди да се прости с този свят, тя ме сгоди за своя племенник Луи Нике, мой приятел от детинство, като раздели между нас малката сума, която, поради невероятната си спестовност, бе успяла да скъта за устройване на нашето домакинство.
Тогава бях на шестнадесет години, сега съм на осемнадесет… Луи Нике — Лулу, както го наричахме някога — завърши военната си служба и намери работа в Тур, в една голяма търговска къща. Аз приех наскоро предложения ми начин да си изкарвам хляба и станах секретарка на госпожа Арманд Глориет, която, усамотяла след смъртта на мъжа си — адвоката Глориет, живееше в имението си и пишеше романи, за да се развлича.
Когато положението на Лулу стане по-добро — надявам се, идущата година, защото Лулу напредва бързо и по общо мнение е роден търговец, — ние ще се венчаем…
И без съмнение ще бъдем щастливи… Чакам бъдещето с доверие, понеже като кръстницата си съм весела по природа, лесно намирам радост в живота и мога, при липса на голямо щастие, да се задоволя без огорчение и с по-малко. Мога да се похваля, че имам способност да илюстрирам с хубави пъстри картини и най-мрачния текст.
Аз пиша, а дъждът продължава да вали. Той звънти по стъклата, сякаш чука с дългите си сиви пръсти. А когато човек се ослуша, чува и реката Лоарет, чиито води са се увеличили и разлудели.
Наистина не може да се отрече, че госпожа Глориет е избрала приятно място за своята дейност. О, не кой знае каква дейност, защото стремежите на тази хубава жена са по-скоро скромни. Тя мечтае да минава за елегантна интелектуалка и да бъде слава и гордост само на селището Бержер сюр Лоарет. Госпожа Арманд не иска нищо повече… Никога не съм я виждала загрижена или сериозна… Какви можеха да бъдат нейните „тежки грижи“? Забавно е да пишеш така, като че разговаряш със стара приятелка, но ето че съвсем неволно аз всъщност разказах собствената си история.
„Историята на Фридолин“! Изведнъж, без сама да зная защо, написах това заглавие на първата страница на тетрадката.
Но аз съм едва осемнадесетгодишна, историята на Фридолин не е свършена, тя тепърва започва. Тя прилича на тези романи, които се издават в подлистници и чийто край се узнава малко по малко… В случая животът е, който казва: „Следва продължението.“
Но дали да пиша това продължение? Впрочем защо не Може би моята история ще бъде скучна, лишена от всякакви романтични и изненадващи случки, но какво от това, щом няма да я чете никой друг освен мен!
II
Госпожа Глориет направи посещения в Бержер и колностите. Аз я придружавах.
Едно голямо събитие е предмет на всички разговори.
Комеди Франсез ще даде представление в театъра на Тур.
Ще се представи „Играта на любовта и на Случая“ от Мариво.
По повод това тържество госпожа Глориет разисква умело върху Мариво и неговата любовна психология, тъй както говори много авторитетно за Шопенхауер и Ницше, които положително никога не е чела.
Нейните слова ме изпълват с почуда. С няколко спомени от книга, прегледана бегло предишните дни, или въз основа на няколко реда от статия, зърната в сутрешния вестник, тя може да състави бързо една малка сказка. Госпожа Глориет полага старание да поддържа интелектуалната си слава, но забравя „Нежна любов“, която от няколко дни не се е обогатила с нито една страница. А при това в какво лошо положение е изоставила героинята си! Преди малко, докато двете с госпожа Арманд бяхме наведени всяка над своята работа, аз се осведомих за съдбата на героинята й.
— Госпожо, не забравяйте, че тя лежи безпомощна в снега! Няма ли да отиде някой да я вдигне?
— Да, ще я вдигнат.
Очаквах повече подробности, но госпожа Глориет, обикновено тъй словоохотлива относно романа си, отвърна:
— Да оставим настрана тези празни измислици… Понякога те са ми крайно отегчителни, Фридолин… Те не са в състояние да запълнят нито дълбоката празнота на моето съществуване, нито да залъжат самотата на моето сърце. И понякога се чувствувам тъжна, тъжна до смърт… А при това аз съм едва на двадесет и пет години!
Разбрах какви думи очакваше от мен госпожа Глориет. Жестоко би било от моя страна да я карам да ги чака по-дълго.
— Хубава и млада, каквато сте, вие ще трябва да се омъжите, госпожо. Тогава не ще бъдете вече нито тъжна, нито самотна.
Госпожа Глориет въздъхна.
— Кой знае? Дол, мила, Бог ми е свидетел, че аз оплаквах господин Глориет, най-опитния от адвокатите и най-добрия от мъжете! И все пак колко пъти с него изпитвах това неопределено чувство на мъка, което ме потиска и днес! Колко пъти съм се чувствувала тъжна и самотна… Господин Глориет ме обичаше, Фридолин, но той беше твърде голям реалист, чието сърце мъчно се вълнуваше… Господин Глориет ме обичаше, но никога не ме разбра!
— Може би, госпожо, вие несъзнателно сте упреквали покойния господин Глориет, че не прилича на героите на романите, които по-късно сътворихте.
Госпожа Глориет се усмихна.
— Не — отвърна тя, — човекът, когото бих могла да обичам, ако той изобщо съществува, не прилича на моите герои… Единият от тях е безделник, другият е човек на делото. А аз бих се омъжила само за човек на мисълта, за приятел на бляновете!
Усмивката на госпожа Глориет бе станала съвсем унесена. Лицето й бе придобило тайнствено изражение.
Все пак усещах, че не е дошъл моментът, когато можех да задам някой въпрос, с който да улесня госпожа Глориет да ми повери своите „тежки грижи“.
Но чия история ще разказвам? Дали историята на госпожа Арманд Глориет или тази на Фридолин Десли?
Изглежда, че ще бъде историята на госпожа Глориет… Слънцето се появи отново. Накъсахме рози — последните за сезона. Имаше бенгалски, чайни, ръждиви… Прекрасна жътва!
Времето стана толкова меко и топло, че често се настаняваме на високата тераса, от която виждаме и немирните води на Лоарет.
Днес Розинет, млечната сестра на госпожа Глориет и нейна прислужница, ни донесе кафето, сервирано по ориенталски в малки порцеланови чашки. Бяхме пак на терасата.
Разговаряхме за съвсем случайни неща. После, по желание на госпожа Арманд, взех хармониката си и като си акомпанирах, изпях няколко от любимите й песни. Беше чуден, спокоен ден.
Не мисля, че госпожа Глориет е особено добра по природа, но във всеки случай тя положително не е лоша. Любезна е и с нея се живее леко. Егоизмът й не дразни, суетата й е проста и лишена от гордост.
Мога да кажа, че госпожа Глориет свикна лесно с моите недостатъци. При това тя цени хубавия ми почерк и вечно доброто ми настроение. Чувствувам, че съм полезна за спокойствието на живота й и за доброто й самочувствие. Аз й желая доброто, а тя не ми желае злото. Нашите отношения на секретарка и „господарка“ са най-добрите и най-приятните, които могат да съществуват.
Днес, докато стояхме на заляната от слънце тераса, госпожа Арманд мечта дълго, като държеше една роза между пръстите си и едва се вслушваше в моите ту весели, ту тъжни песни.
По едно време тя каза съвсем непринудено:
— Доли, аз често съм ви говорила за госпожа Маржинюс, добрата Семплиси, моя вярна приятелка от
