пансиона.
Учтивият ми отговор беше по-скоро уклончив, защото чувах за първи път това име.
— Семплиси сега е съпруга на известен професор и с нея редовно си пишем писма. Тя живее в Аржентан. Тъкмо днес сутринта получих дълго писмо от нея…
Госпожа Арманд млъкна и започна да се смее. Смехът й беше особен.
— Знаеш ли, Фридолин, това писмо е сякаш начало на роман.
— Не се ли касае за някой млад мъж? — осмелих се да попитам.
— Да, тъкмо за един млад мъж, Фридолин — отвърна госпожа Арманд и вдъхна уханието на розата, която държеше между пръстите си. — Да, за един млад мъж, за един хубав отшелник, който живее самотен някъде си в Нормандия и прекарва от сутрин до вечер в четене и работа. Той бил пламенен поклонник на редките книги и издания, мечтаел само за наука и книги…
Не умея да скривам разочарованията, които изпитвам:
— О, горкият библиотекарски плъх! — възкликнах аз. — Какво са могли да ви кажат за него?
Госпожа Арманд доби много важен вид:
— Извънредно интересни неща, Фридолин… Този работлив човек бил по природа срамежлив и малко саможив. Една болна и тиранична майка била изпълнила целия му живот. Той я обожавал. Преданост и самота изпълвали цялата му младост… Но сега, когато клетата жена умряла, той започнал да страда от своята самота и решил да последва съветите на приятелите си Маржинюс. И се замислил за женитба…
— Струва ми се, че той ще мисли дълго върху този проблем. Трябва да е невероятно скучен човек!
Госпожа Арманд ме погледна със съжаление:
— Мамите се — отвърна тя. — Господин Маржинюс страшно обича смислените разговори и смятам, че една високоинтелигентна личност може да бъде скучна само за глупците…
— Може и да е така, госпожо, но мнението на господин Маржинюс не е в състояние да промени моето… Коя жена би могла да понася такъв книжен плъх.
— Коя жена ли, Фридолин?… Една издигната жена, която не би се страхувала да живее сред самотата на човека, чийто ум, култура и вкусове й позволяват да разбере един интересен мъж и да споделя живота му. Естествено жена с подобни качества, при това тя трябва да бъде хубава и елегантна, не се среща всеки ден и навсякъде… Но все пак госпожа Маржинюс смята, че не е невъзможно да се намери този идеал…
Тук госпожа Арманд сведе скромно очи и додаде:
— Госпожа Маржинюс е помислила за мен, Фридолин.
Тъй като очаквах това признание, не останах много изненадана. Понеже госпожа Глориет посрещаше винаги със снизхождение моята откровеност, и този път не се постарах да скрия мислите си.
— О, госпожо — възкликнах аз, — изборът на госпожа Маржинюс не ме учудва, защото вие сте наистина прекрасна във всяко отношение… Но вие ще умрете от скука, ако живеете затворена в старо имение заедно с онзи вманиачен отшелник и цялата му прашна наука!
— Защо не вярвате, Фридолин, че бих могла да се чувствувам добре в обществото на един съвършен мъж? Впрочем защо да стоя затворена? Този, за когото говорим, е богат, много богат… С него аз ще мога да пътувам, а това е удоволствие, което настоящите ми скромни доходи не ми позволяват. Освен това без съмнение моето влияние ще опитоми този самотник. Аз дори разчитам да имам един от най-интересните салони в околността, да събирам в него всички видни местни хора, а малко по малко да привлека и литературни знаменитости от Париж… Не сте ли чели колко големи писатели и философи са живели далеч от градовете в своите имения, където са се стичали техните поклонници… Вземете Волтер например, Метерлинк, Ростан…
— Казаха ли ви, госпожо, дали този учен е поне хубав момък?
— Мразя „хубавите момчета“, Фридолин… Но въпросният господин е, изглежда, много изискан, макар и малко неловък и не особено свикнал с обществото…
Не можах да не свия устни и да не поклатя неодобрително глава. Наистина не можех да си представя госпожа Глориет омъжена за този младеж без младост, вечно наведен над стари книги и вехтории!
— Бъдете сигурна, моя мила — каза тя, — че препоръчаният от Маржинюс господин струва повече от господин Луи Нике…
Отговорът й ме засегна малко, но естествено не го показах.
— Луи Нике — отвърнах спокойно — ми харесва такъв, какъвто е… Но струва ми се, че ако имах вашата красота, вашето богатство и вашите вкусове, аз бих пожелала по-блестящ избраник.
Но госпожа Глориет, която бе решила този ден да ми повери всичките си планове и блянове, след като поигра известно време с розата, подзе наново:
— Фридолин, вие се подигравате на този млад мъж, без да го познавате…
— О, госпожо — отвърнах аз закачливо, — а вие му се възхищавате, без да го познавате повече от мен!…
— Все пак аз съм по-добре осведомена от вас, мила. И знаете ли какво, Доли, сега ще ви разкрия още една тайна. Северен Жувенел — така е името на въпросния господин — се е решил на този уреден от приятелите му брак, но иска преди това да ме види и да ме опознае. Поводът за срещите ни е чудесен. Госпожа Маржинюс е комбинирала всичко. Вие знаете, че аз не разбирам нищо от стари книги и нямам представа каква стойност имат тези, които намерихме в градината. Дори исках да ги прегледа някой осведомен човек. И ето сега този човек ще бъде господин Жувенел! Така неговото идване в Бержер сюр Лоарет и неговите чести посещения в Кастелжанти ще бъдат напълно оправдани… Впрочем неговото желание е било аз да не знам нищо за хубавите проекти и в моите очи той да бъде наистина само един познавач на стари ръкописи, но естествено Семплиси ми каза всичко… Кажете, Фридолин, не е ли това една чудесна игра?
— Намирам я най-вече неблагоразумна… Не се ли страхувате, госпожо, че този млад мъж може да бъде погълнат от вашите книги до такава степен, че да забрави за вас и да не забележи, че вие сте по-прекрасна и по-сладкодумна и от най-интересната книга?
— Много обичате да се шегувате, Дол — забеляза госпожа Глориет, без да се разсърди. — Напротив, аз по-скоро вярвам, че в края на краищата господин Северен Жувенел ще бъде доста затруднен да даде точно мнение за книгите ми, защото ще се занимава повече с моята личност, отколкото с библиотеката ми!
— Ако не бъде тъй, госпожо, господинът наистина ще заслужава да го наричам бухал, защото явно ще бъде сляп пред светлината!
Опиянена от мисълта за завоеванието, което й предстоеше да направи, госпожа Глориет изглеждаше по-хубава от всякога. Слънцето блестеше върху богатата й коса и в радостните й очи. Светлина се излъчваше от нейната свежа хубост…
— Фридолин — промълви тя замислена, — колко странен е животът! Колко малко трябва, за да се преобрази неговата сивота и еднообразие! Тези дни един млад мъж Ще дойде тук… И ако той ми хареса…
Госпожа Глориет залюля леко хубавата си глава. После заключи:
— Мисля, че той ще ми хареса, Фридолин…
Личи си, че ще описвам историята на госпожа Арманд Глориет… Бих искала да е хубава история, сантиментална и забавна, малко невероятна, изпълнена с недоразумения, с измами и заблуждения, с ревност, въздишки, цветя, целувки, серенади, отвличания… И с много любов!
Да, бих искала да бъде една от онези истории, които се харесваха в някогашните романтични времена!
III
Моят годеник ме посети. Беше намусен и това не ми хареса. След моите упреци се постара да бъде в добро настроение, което скоро ме накара да съжалявам за предишната му мълчаливост… През целия ден нашият разговор приличаше на дует, в който гласовете се разминават. Едва към края постигнахме известна хармония. На раздяла си стиснахме ръка като добри приятели, каквито сме от години.
— Държах се глупаво, Лулу…
— Не, Линет, аз се държах идиотски… Или по-скоро — животът е глупав…
