Варлам Шаламов
Антикварят
От нощта бях прехвърлен в деня — явно повишение, утвърждаване, късмет в опасния, но спасителен път на санитар „от болните“. Не обърнах внимание кой бе заел мястото ми — по онова време нямах сили за любопитство, пазех всяко свое движение, физическо или духовно — вече бях възкръсвал и знаех колко скъпо струва излишното любопитство.
Но с крайчеца на окото си видях в нощната полудрямка някакво бледо, мръсно лице, обрасло в гъста червеникава четина, с хлътнали очи, очи с неопределен цвят, с изкривени, много пъти измръзвали пръсти, вкопчени в дръжката на опушеното котле. Болничната нощ в бараката бе толкова тъмна и плътна, че пламъчето на бензиновата лампа — потрепващо, разтърсвано сякаш от вятър — не беше в състояние да освети коридора, тавана, стената, вратата, пода и изтръгваше от мрака само късче от нощта — ъгъла на шкафчето и надвесеното над него бледо лице. Новият дежурен бе облечен със същия халат, с който дежурех и аз — мръсен, дрипав халат, който обличаха всички болни. През деня той висеше в болничната стая, а през нощта го намъкваше направо върху ватенката си дежурният санитар „от болните“. Платът беше безкрайно тънък, чак прозираше — и все пак не се сцепваше; болните се страхуваха, не правеха резки движения, за да не се разпадне халатът.
Светлият полукръг се люлееше, движеше се, променяше се. Изглеждаше така, сякаш студът, а не вятърът, не движението на въздуха, а самият студ разклащаше тази светлина над нощното шкафче на дежурния санитар. В светлото петно се люлееше изкривеното от глад лице, мръсните, сгърчени пръсти напипваха на дъното на котлето онова, което не можеше да се изгребе с лъжица. Пръстите, дори измръзналите, безчувствени пръсти бяха по-сигурни от лъжицата — разбрах същността на това движение, езика на жеста.
Всички тези неща нямаше защо да ги знам — нали бях станал дневен санитар.
Но след няколко дни — заминаване по спешност, неочаквано ускоряване на съдбата и — каросерията на камиона, разтърсвана от всеки напън на возилото, който пълзеше по замръзналото русло на безименната река, по „зимния път“ през тайгата към Магадан, на юг. В каросерията подскачат и с дървен звук се удрят в пода двама души, търкалят се като дънери. Войникът от конвоя е в кабината, а аз не мога да разбера дали ме удря някакво дърво или човешко тяло. По време на едно от спиранията за ядене лакомото мляскане на моя съсед ми се стори познато и аз разпознах изкривените пръсти, бледото, мръсно лице.
Не си говорехме — страхувахме се да не прогоним късмета си, арестантския си късмет. Камионът бързаше — изминахме пътя за едно денонощие.
И двамата пътувахме за фелдшерските курсове, по спусната за лагера бройка. Магадан, болницата, курсовете — всичко това беше като в мъгла, като в бяла колимска мъгла. Имаше ли жалони, крайпътни жалони? Записват ли с петдесет и осми член? Само тези с десета точка. Ами спътника ми? Също е по десета — „аса“. „Буквеник“: „антисъветска агитация“. Приравнява се към десета точка.
Изпит по руски език. Диктовка. Оценките са изнесени още същия ден. Отличен. Писмена работа по математика — отличен. Устен изпит по математика — отличен. От тънкостите на „Конституцията на СССР“ бъдещите курсисти са избавени — това се знаеше предварително… Лежах на наровете — мръсен, все още подозрително въшлив — работата като санитар не унищожаваше въшките, а може и само така да ми се е струвало, въшливостта бе една от лагерните психози. Въшките отдавна вече ги няма, а все не можеш да се накараш да свикнеш не с мисълта (каква ти мисъл!), с чувството, че въшките вече ги няма; това се беше случвало в живота ми не два и не три пъти. А Конституцията, историята или политикономията — всичко това не се отнасяше за нас. В Бутирския затвор по време на следствието дежурният комендант крещеше: „Защо питате за Конституцията? Вашата Конституция е Наказателният закон.“ И беше прав. Да, нашата Конституция бе Наказателният закон. Това беше отдавна. Преди хиляди години. Четвъртият предмет бе химия. Оценка — тройка.
Ах, как се устремиха към знанията курсистите-затворници — залог беше животът. Как бившите професори от медицинските институти настървено започнаха да набиват спасителната наука в главите на необразованите, невежи хора, които никога не се бяха интересували от медицината — от склададжията Силайкин до татарския писател Мин Шабай…
Кривейки тънките си устни, хирургът пита:
— Кой е открил пеницилина?
— Флеминг!
Отговарям не аз, а спътникът ми от районната болница. Червеникавата му четина е избръсната. Болнавите му, подпухнали бузи са си все такива („Прекалил е с чорбата“ — между другото отбелязвам аз).
Бях поразен от познанията на рижавия курсист. Хирургът разглеждаше тържествуващия „Флеминг“. Кой си ти, нощен санитарю? Кой?
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
— Какъв си бил на свобода?
— Капитан съм. Капитан от инженерните войски. В началото на войната бях началник на един укрепен район. Спешно строяхме укрепления. През есента на четиридесет и първа година, когато мъглата се вдигна, видяхме в залива немски рейдер „Граф фон Шпее“. Рейдерът от упор срина укрепленията ни. И отплава. А на мен ми лепнаха десет години.
„Дори да те лъжат — вярвай.“ Вярвам. Познавам обичаите.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Всички курсисти учеха по цели нощи, попиваха, тъпчеха се със знания като осъдени на смърт, на които изведнъж са им дали шанс да оцелеят.
Но след някаква делова среща с началството Флеминг стана по-весел, домъкна по време на занятията в бараката някакъв роман и докато ядеше варена риба — остатъци от нечий чужд пир — небрежно прелистваше книгата.
Като видя ироничната ми усмивка, той рече:
— Все тая е — учим вече три месеца и всички, които сме се закрепили на курсовете, ще ни пуснат, ще ни дадат дипломи. Защо да откачам от четене? Съгласен ли си с мен?
— Не — казах. — Искам да се науча да лекувам хората. Да се науча на нещо истинско.
— Истинското нещо е да останеш жив.
Тогава стана ясно, че капитанството на Флеминг е само маска, поредната маска на това бледо затворническо лице. Впрочем именно капитанството не беше маска — маска бяха инженерните войски, Флеминг беше следовател от НКВД с чин капитан. Сведенията се процеждаха, събираха се капка по капка — няколко години. Тези капки отмерваха времето като воден часовник. Или падаха на голото теме на подследствения — водният часовник от помещенията за разпити в Ленинград през тридесетте години. Пясъчните часовници отмерваха времето на арестантските разходки, водните — времето на признанията, времето на следствието. Бързането на пясъчните часовници, мъчителността на водните. Водните часовници отмерва; ха не минутите, а човешката душа, човешката воля, разбиваха я капка след капка, рушаха я като скала — нали има такава руска пословица. Този следователски фолклор бе много популярен през тридесетте, дори още през двадесетте години.
Думите на капитан Флеминг бяха събрани капка по капка и съкровището се оказа безценно. Безценно беше и за самия Флеминг — има си хас!
— Знаеш ли коя е най-голямата тайна на нашето време?
— Коя?
— Процесите през тридесетте години. Ще ти кажа как ги подготвяха. Ами че аз тогава бях в Ленинград. При Заковски. Подготовката на процесите — това е химия, медицина, фармакология. Потискане на волята с химически средства. Такива средства има колкото щеш. И нима си мислиш, че ако има средства за потискане на волята — няма да ги използуват? Заради Женевската конвенция ли, а?
Да разполагаш с химически средства за потискане на волята и да не ги прилагаш по време на следствието, на „вътрешния фронт“ — това е прекалено човечно. Невъзможно е да се повярва в този хуманизъм през двадесети век. В това и само в това е тайната на процесите от тридесетте години, на откритите процеси, открити и за чуждите кореспонденти, и за всеки Фойхтвангер
