В „капията“ се появява някой си Иван Корзубий, идва от затвора и носи хиляди новини: кого е срещнал там, кой за какво и на колко е осъден — всичко това е опасно и завладяващо.
Юношата вижда, че може да се живее без онова, което е предмет на постоянни грижи в семейството му.
Ето, че той се е напил истински, ето че вече налага някаква проститутка — той трябва да умее да бие фустите! — това е една от традициите на новия живот.
Юношата мечтае за окончателна шлифовка, за окончателно приобщаване към „ордена“. Това става в затвора, от който той е научен да не се страхува.
По-големите го вземат да участва в някой удар — на първо време да стои някъде „да пази завет“ (да варди). Ето че и възрастните вече му имат доверие, а ето че и самият той започва да краде и „сам да се разпорежда“.
Бързо усвоява маниерите им, неописуемо наглата усмивка, походката, носи панталона си надиплен по особен начин върху ботушите, окачва на врата си кръст, купува си астраганен калпак за през зимата и капитанска фуражка за през лятото.
Още първия път, когато попада в затвора, новите му приятели го татуират — те са майстори по тази част. Опознавателният знак за неговата принадлежност към престъпния орден завинаги остава върху тялото му като Каиново клеймо, нанесено със син туш. По-късно той много пъти ще съжалява за татуировката, тя ще му донесе много неприятности. Но всичко това ще стане по-късно, много по-късно.
Той отдавна вече е овладял апашкия жаргон, езика на крадците. Чевръсто прислужва на по-големите. В поведението си момчето се страхува не от това, че може да прекали — точно обратното.
И престъпният свят отваря пред него врата след врата — чак до дълбините си.
Ето че вече участва в кървавите „съдилища на честта“ и е принуден като всички останали „да се разпише“ на трупа на удушения по заповед на апашкия съд. Някой му пъха в ръката нож и той мушка с него още топлия труп, доказвайки пълната си солидарност с действията на своите учители.
Ето го да убива сам в съответствие с присъдата посочения му „предател“, „гад“.
Сред криминалните едва ли има дори един човек, който никога да не е убивал.
Такава е схемата за възпитание на младия апашор, дошъл от чуждия свят.
По-просто е възпитанието на представителите със „синя кръв“, потомствените криминални или онези, които не познават и не желаят да познават друг живот освен този на крадците.
Излишно е да предполагате, че тези хора, които се превръщат в идеолози и водачи на престъпния свят, тези апашки принцове се възпитават по някакъв особен, парников начин. Ни най-малко. Никой не ги предпазва от опасностите. Просто по пътя им към върховете или поточно към преизподнята на престъпния свят има по-малко препятствия. Пътят им е по-прост, по-категоричен. По-рано започват да им вярват, да им възлагат разни задачи.
Но дори роднините на младия апаш да са били най-влиятелните велможи сред престъпниците, той дълги години ще се увърта около големите бандити, които боготвори, ще тича да им купува цигари, ще им поднася „огънче“, ще им носи бележки — ще им прислужва за всичко. Ще минат много години, преди да го вземат на някой „удар“.
Апашът краде, пие, гуляе, развратничи, играе на карти, лъже балъците, не работи нито когато е на свобода, нито в затвора, разправата му с ренегатите е кървава, той участва в „съдилищата на честта“, където се решават важни за живота на подземния свят въпроси.
Той е пазител на апашките тайни (а те не са никак малко), помага на другарите си от „ордена“, привлича и възпитава младежта и следи за спазването на суровите апашки закони.
Кодексът е прост. Но през вековете е обраснал с хиляди традиции, свещени обичаи, за чието стриктно изпълнение следят пазителите на апашките завети. Криминалните са големи талмудисти. За да осигурят най-доброто изпълнение на апашките закони, те от време на време организират грандиозни повсеместни нелегални събрания, на които вземат решения, определящи правилата на поведение в новите условия на живот, измислят (по-точно утвърждават) нови думи във вечно променящия се жаргон на криминалните, „апашкия език“.
Според философията на криминалните всички хора се делят на две категории. Едната са „човеци“, „мошеници“, „престъпен свят“, „апаши“, „печизчии“, „зуладжии“ и т.н.
Другата са „фраерите“, „балъците“, т.е. „свободните“. Старата дума „фраер“ произхожда от Одеса. В „апашкия език“ от миналото столетие е имало много жаргонни еврейско-немски думи.
На балъците им викат още „леваци“, „чукундури“, „рогачи“, „шарани“, „дяволи“. Има и „полубалъци“ — онези, които се придържат към законите на криминалните, и „патили балъци“ — познаващи престъпния свят, успели да го разгадаят поне отчасти, опитни; „патил балък“ — това значи опитен, произнася се с уважение. Това са различни светове, разделени не само от затворническата решетка.
„Казват ми, че съм подлец. Добре — подлец съм. Подлец, мерзавец и убиец. Но какво от това? Аз не живея вашия живот, имам си свой, той е по други закони, с други интереси и друга честност!“ — така казва апашът.
Лъжата, измамата, провокацията спрямо балъка, дори по отношение на балък, който те е спасил — всичко това се смята не само в реда на нещата, но и за особена доблест, нещо задължително в престъпния свят.
Повече от наивни са призивите на Шейнин за „доверие“ към престъпния свят, „доверие“, за което вече е заплатено с прекалено много кръв.
Постоянните лъжи на криминалните са без мярка, понеже по отношение на леваците (а „леваци“ са всички освен криминалните) няма друг закон освен закона на лъжата — по всякакъв начин: ласкателство, клевета, обещание…
Балъкът е създаден именно за да бъде лъган; онзи, който е нащрек, който има печален опит от общуването си с криминалните, се нарича „патил балък“ — особена група „дяволи“.
Тези клетви и обещания са безкрайни, нямат граници. Баснословно количество най-различни началници, щатни и извънщатни възпитатели, милиционери и следователи са се хващали на примитивната въдица — „честната дума на апаша“. Сигурно всеки от служителите, в чиито задължения влиза ежедневно общуване с престъпниците, много пъти е клъввал на тази стръв. Хващали са се и два, и три пъти, понеже все не са можели да разберат, че моралът на престъпния свят е друг морал, че така нареченият хотентотски морал изглежда невинно забавление в сравнение с мрачната апашка практика.
Началниците („началничетата“, както им викат криминалните) винаги биваха лъгани, премятани…
А през това време в градовете с неразбираемо упорство отново и отново поставяха изцяло фалшивата и вредна пиеса на Погодин и нови поколения началници попиваха басните за „честта“ на Костя Капитана.
Цялата възпитателна работа с криминалните, за която са пропилени милиони държавна пара, всички тези фантастични „перековки“ и легенди за Беломорканал, отдавна станали шлагер на деня и повод за шеги от страна на криминалните, цялата възпитателна работа се крепеше на такова ефимерно нещо като „честна дума на апаша“.
— Помислете — казва някой специалист по престъпния свят, „изчел“ Бабел и Погодин, — ами че Костя Капитана не е дал просто „честна дума“ да влезе в правия път. Аз съм стара лисица, не можеш ме излъга толкова лесно. Не съм чак такъв балък, та да не разбирам, че нищо не им струва да дадат честна дума. Но Костя Капитана е дал „честна дума на апаш“. На крадец! Там е цялата работа. Той няма начин да не удържи на тази своя дума. „Аристократичното“ му самолюбие не би допуснало това. Той ще умре от презрение към самия себе си, задето е нарушил „честната дума на апаша“.
Горкият наивен началник! Да дадеш честна апашка дума на някой левак, да го излъжеш и сетне да престъпиш клетвата си, да я нарушиш — това е признак на апашка доблест, това става тема за хвалби по затворническите нарове.
Много бягства са били облекчени и подготвени благодарение на овреме дадената „честна дума на апаш“. Ако всеки началник знаеше (а го знаят единствено началниците, помъдрели от дългогодишния опит на общуване с „капитаните“) какво означава апашката клетва и я оценяваше по достойнство, щеше да има много по-малко кръв и жестокости.
Но може би грешим, когато се опитваме да свържем тези два свята — на балъците и на апашите?
Може би законите на честта и морала действат в „ордена“ по свой начин и ние просто да нямаме право
