По-видните хора, такива като Ешба, бивш секретар на Северокавказкия областен комитет на партията, бяха арестувани и разстреляни на прочутата „Серпантинка“, останалите ги довършваха апашите, конвоят, гладът и студът. Участието на криминалните в ликвидирането на „троцкистите“ през 1938 година бе много голямо.
„Но нали има случаи — би казал някой, — когато апашът срещу определени отстъпки държи на думата си и макар и незримо осигурява «реда в лагера».“
— На мен ми е по-изгодно — казва началникът — петима или шестима апаши изобщо да не работят или да работят където искат — за сметка на това другите от лагера ще работят добре, понеже криминалните няма да ги закачат. Още повече, че конвоят не достига. Апашите обещават да не крадат и да направят така, че всички останали затворници да работят. Наистина, те не гарантират изпълнението на плана, но това не е толкова съществено.
Случаите на такова договаряне между криминалните и местното началство са сравнително чести.
Началникът не се стреми към точното спазване на лагерния режим, облекчава си задачата, при това значително. Такъв началник не разбира, че криминалните вече са му „взели мерника“, че вече е в капана. С тази своя снизходителност към апашите той е нарушил закона и си е направил крива и престъпна сметка — по този начин „балъците“ в лагера се оказват във властта на криминалните. От всичките „балъци“ той ще се застъпи единствено за „балъците“, осъдените за служебни и битови престъпления, т.е. присвоилите държавни пари, убийците и рушветчиите. Осъдените по петдесет и осми член не могат да разчитат на закрилата му.
Това първо снизхождение спрямо апашите бързо води до още по-тесни контакти между началника и „престъпния свят“. Той започва да взема подкупи „в натура“ или в пари — това зависи от опита на даващия и алчността на получаващия. Апашите са майстори по тази част. И понеже това, което се дава, е придобито чрез кражба, чрез грабеж — то се дава с лекота, щедро.
Дава се костюм, който струва хилядарка (апашите обличат и пазят много хубави „цивилни“ дрехи именно за рушвет в случай на нужда), чудесни обувки, златен часовник, някоя по-кръгличка сума…
Ако началникът не взема — ще „бутнат“ на жена му, ще направят всичко възможно той да приеме веднъж-дваж. Това са подаръци. Няма да му поискат нищо в замяна. Ще му дават и ще му благодарят. Ще го помолят по-късно — когато началникът се оплете по-здраво в мрежите им и ще се страхува да не бъде разобличен от по-голямото началство. Едно такова разобличаване е сериозна и лесно осъществима заплаха.
А честната дума на апаша, че никой нищо няма да научи — та нали това е клетва, дадена на „балък“.
Освен всичко останало обещанието да не краде е обещание да не краде явно, да не граби — нищо повече. Не че началникът специално ще ги пусне да грабят (макар че имаше и такива случаи). Апашите не могат да престанат да крадат — това е техният живот, техният закон. Те могат да обещаят на началника да не крадат в своята златна мина, да не обират обслужващите лагера, лагерния магазин, охраната — но всичко това ще е лъжа. Сред тях ще се намерят хора с „авторитет“, които с лекота ще ги освободят от подобна „клетва“.
Ако са дали дума да не крадат, това означава, че изнудването ще е съпроводено с много по-големи заплахи, включително и със заплахи за убийство.
В подобни лагери затворниците са най-зле, най-безправни, най-гладни, припечелват и ядат най-малко — там апашите командват нарядчиците, готвачите, надзирателите и самите началници.
Лагерният конвой следва примера на началника.
Години наред конвоят, който съпровождаше затворниците до обектите, „отговаряше“ за изпълнението на плана. Тази отговорност не беше съвсем истинска и делова, а подобна на отговорността по профсъюзна линия. Но подчинявайки се на заповедта, войниците от конвоя искаха от лагеристите да работят. „Давай, давай“ — това стана обичаен възглас не само на бригадирите, надзирателите и десетниците, но и на конвоя. За войниците от конвоя това беше една грижа в повече, допълнително към охраната, и те посрещнаха с неодобрение тези свои задължения, за които не им се заплащаше. Но заповедта си е заповед и прикладите на пушките заработиха още по-начесто, избивайки „процентите“.
Наскоро след това — иска ми се да вярвам, че по емпиричен път — конвоят намери изход от затруднителното положение, в което бе поставен от настоятелните производствени заповеди на началството.
Конвоят извеждаше на работа групата (в която винаги имаше както „политици“, така и апаши) и прехвърляше тези си задължения върху криминалните. Те от своя страна с удоволствие играеха ролята на бригадири-доброволци. Налагаха затворниците (с благословията и при подкрепата на конвоя), като караха полумъртвите от глад старци да вършат тежката работа в златоносните’ забои, осигурявайки „плана“ с помощта на тояги — план, в който влизаше и работата на същите тези апаши.
Десетниците никога не се намесваха в тези подробности, интересуваха се единствено от увеличаване обема на изработеното — на всякаква цена.
Десетниците почти винаги бяха подкупени от апашите. Това се правеше с явен рушвет под формата на вещи или пари, без каквито и да било предварителна обработка. Самият десетник очакваше рушвета. Това бе един от постоянните му и значителни допълнителни доходи.
Понякога десетниците се обработваха с помощта на „игра на кубици“, т.е. игра на карти със залог кубически метри от плана.
Бригадирът-апаш сядаше да играе с десетника и срещу своя залог от „парцали“ — костюми, пуловери, ризи, панталони — настояваше да му се плати с „кубици“ — кубически метри почва…
При печалба, а това ставаше почти винаги с изключение на случаите, когато рушветът трябваше да е „изящен“ — такъв, че да направи чест дори на някой френски маркиз, седнал да играе с Людовик XIV, загубените кубици почва се заплащаха с истински наряди и бригадата на апашите, без да работи, получаваше голяма заработка. По-грамотните десетници се опитваха да оправят баланса, като лъжеха в сметките бригадите на „троцкистите“.
Надписването — „продажбата на кубици“ — беше истинско бедствие за мината. Маркшайдерските измервания установяваха истината и откриваха виновните… Подобни десетници-мошеници само ги понижаваха в длъжност или ги прехвърляха на друго място. И след тях оставаха труповете на гладните хора, от които се бяха опитвали да „изкарат“ загубените от десетника „кубици“.
Развращаващият апашки начин на живот проникваше в живота на цяла Колима.
Лагерът не може да се възприеме без ясното разбиране на същността на престъпния свят. Апашите са тези, от които зависи какъв ще е лагерът, какъв ще е животът там — като се започне от най-голямото началство и се свърши с полугладните работяги от златодобивните забои.
Идеалният апаш, „истинският крадец“, не обира „частни лица“. Такава е една от създаваните легенди на престъпния свят… Той обира само държавното — помещения за инструменти, каси, магазини, в най-лошия случай някое жилище, но да вземе последното на някой арестант или затворник — никой „истински крадец“ не би сторил това. Сиреч кражбите на прострени да съхнат дрехи, насилствената „замяна“ на хубаво облекло и обувки за лоши, кражбите на ръкавици, кожуси, шалове (всичко това — държавно) и пуловери, сака, панталони („цивилни“) уж го правели зуладжийчетата, апашорчетата, мошениците и свивачите на дребно…
— Ако при нас имаше истински апаши — въздиша еснафът, — те нямаше да позволят грабежите, които извършват разните дребни престъпници.
Горкият „балък“ — той вярва в Каскарильо. Не иска да разбере, че апашорчетата ги пращат да крадат дрехи сериозните престъпници, че свитите „парцали“ и „гащи“ се появяват у „авторитетните“ крадци не защото те лично крадат панталони и сака.
„Балъците“ не знаят, че най-често „пипат“ ония, които трябва да придобият опит в специалността си, но че не те ще делят награбеното. При някоя по-сложна операция и големите взимат участие в грабежа — дали с придумване: „Дай го, на теб не ти трябва“ — или с помощта на прочутата „замяна“, когато балъка насила го обличат в дрипи, в дрехи, които отдавна са станали символични, т.е. които стават единствено за „издаване“. Именно поради тази причина един-два дни след като раздадат нови дрехи на най-добрите
