бригади в лагера става така, че новите къси кожуси, ватенки и шапки се озовават при апашите, макар на тях да не са им раздавали. Понякога при „замяната“ дават цигари или къшей хляб — ако апашът е „порядъчен“ и не е зъл по душа, или ако се страхува, че жертвата му ще „закудкудяка“, т.е. ще се развика.
Отказът да „замениш“ или да „подариш“ води до побои, а ако балъкът упорства — и до удар с нож. Но в повечето случаи не се стига до това.
Тези „замени“ не са шега работа в условията на многочасовия труд при температура минус петдесет градуса, при недоспиване, глад и скорбут. Да дадеш плъстените ботуши, които си получил от дома, означава да ти измръзнат краката. С пробитите платнени ботуши, които ти се предлагат „в замяна“, не ще изкараш много на студа.
През 1983 година, в края на есента, получих колет от къщи — старите ми авиаторски ботуши с коркови подметки. Не посмях да ги изнеса от пощата — сградата бе наобиколена от апаши, които подскачаха в белия вечерен мрак и чакаха жертвите си. Още там продадох ботушите си на десетника Бойко за сто рубли — според колимските цени те струваха около две хиляди. Бих могъл да стигна с тях до бараката, но щяха да ми ги откраднат още през първата нощ, да ми ги смъкнат от краката. Крадците щяха да бъдат доведени в бараката от съседите ми по нар — за цигара, за кора хляб щяха на часа да ме „покажат“ на обирджиите. Лагерът беше пълен с такива „показвани“. А стоте рубли, получени за ботушите, означаваха сто килограма хляб — парите могат да бъдат запазени много лесно, ако се вържат направо върху тялото и ако се пазарува без много шум.
Затова апашите ходят с плъстени ботуши с подвити според апашката мода кончове, „да не се пълнят със сняг“, „намират си“ къси кожуси, шалове, ушанки, и то не какви да е, а модерни, стилни, „униформени“ апашки астраганени калпаци.
На селското момче, на младия работник или интелигент му се завива свят от изненада. Младежът вижда, че в лагерите апашите и убийците живеят най-добре — материално са сравнително осигурени, отличават се с твърди възгледи и с неповторимо дръзко, безстрашно поведение.
Началството се съобразява с тях. Криминалните са господари на живота и смъртта в лагера. Те са винаги сити, умеят да се „дореждат“, когато всички останали гладуват. Апашът не работи, пиянства дори в лагера, а селското момче е принудено „да опъва“. Самите крадци го карат да „бачка“ — така добре са се уредили. Винаги имат тютюнец, бръснарят на лагера идва да ги подстригва направо в бараката, като носи най-хубавите си инструменти. Готвачът всеки ден им носи от кухнята откраднати консерви и разни вкуснотии. За по-дребните апашори от кухнята се заделят най-вкусните и десетократно увеличени порции. Хлеборезачът никога няма да им откаже допълнителен хляб. Всички цивилни дрехи са на гърбовете на апашите. На най-хубавите нарове — близо до светлината, до печката — се настаняват пак те. Имат си дюшеци и памучни одеяла, а той — младият колхозник — спи направо върху разрязаните по дължина дървени трупи. Селското момче започва да си мисли, че именно апашите са носители на истината в лагера, че те са единствената сила, както материална, така и морална, освен началството, което в повечето случаи предпочита да не се кара с криминалните.
Младото селско момче започва да прислужва на апашите, да им подражава с псувните си, с поведението си, мечтае да им помогне с нещо, да бъде огряно от тяхната светлина.
Близък е часът, когато по указание на апашите ще извърши първата си кражба за общия „казан“ — и новият „полубалък“ е готов.
Отровата на престъпния свят е невероятно страшна. Отрови ли се някой — това означава край на всичко човешко в него. Този зловонен дъх се вдишва от всички, които са се докоснали до престъпния свят. Какви противогази биха помогнали тук?
Познавах един кандидат на медицинските науки, волнонаемен лекар, който препоръчваше на свой колега да бъде особено внимателен с „болния“: „Той е прочут апаш!“. Звучеше така, сякаш пациентът най- малкото беше изстрелял ракета към Луната — такъв бе тонът на препоръката. Той, лекарят, дори не усещаше цялата оскърбителност на подобно съждение за себе си, за собствената си личност.
Апашите бързо напипаха слабото място на Иван Александрович (така се казваше кандидатът на науките). В неговото отделение винаги лежаха и си почиваха абсолютно здрави хора. („Професорът ни е като роден баща“ — смееха се те.)
Иван Александрович съставяше фалшиви истории на заболяванията им, не жалеше нощната си почивка и труда си, съчиняваше всекидневни отчети, поръчваше анализи и изследвания…
Веднъж ми попадна едно писмо, адресирано до него от група престъпници от един етапен затвор. В него те го молеха да приеме в болницата техни съратници, които според тях се нуждаели от почивка. И изброените в списъка апаши постепенно бяха настанени в болницата.
Иван Александрович не се страхуваше от криминалните. Той беше стар колимчанин, врял и кипял, със заплахи апашите нямаше да постигнат нищо. Но приятелското потупване по рамото, апашките комплименти, които Иван Александрович приемаше за чиста монета, славата му сред криминалните — слава, чиято същност той не разбираше и не желаеше да разбере, — ето какво го приобщи към престъпният свят. Иван Александрович, както и мнозина други, беше хипнотизиран от абсолютната власт, с която разполагаха апашите, и тяхната воля стана негова воля.
Неизмерима, необозрима е вредата, нанесена на обществото в резултат на дългогодишното церемонене с апашите, с тази най-вредна част от обществото, която не престава да трови със зловонния си дъх нашата младеж.
Възникнала от чисто умозрителни разсъждения, теорията на „перековката“ доведе до десетки и стотици хиляди излишни случаи на смърт в лагерите, до многогодишен кошмар, създаден в лагерите от хора, които са недостойни за името човек.
От време на време апашкият език се променя. Смяната на речника-код не е процес на усъвършенстване, а начин за самосъхранение. Престъпният свят знае, че криминалната милиция изучава неговия език. Човек, внедрил се в средата им и решил да разговаря на жаргона от двадесетте години, когато се е казвало „да кибичиш“, „да пазиш завет“, би събудил подозрението на апашите от тридесетте години, свикнали с израза „печиз-кириз“ и т.н.
Лошо и погрешно се ориентираме в разликата между апашите и хулиганите. Спор няма — тези две социални групи са антиобществени, и двете са враждебни на обществото. Но много рядко сме в състояние да преценим истинската опасност от всяка от тези групи, да я оценим по достойнство. Безспорно е, че ние повече се страхуваме от хулигана, отколкото от апаша. Във всекидневието си много рядко се сблъскваме с крадци, всеки път тези срещи стават или в районното управление на милицията, където сме в ролята на потърпевши или свидетели, или в следственото управление. Хулиганът е нещо много по-страшно — пияно страшилище, гамен, който изниква на булеварда, в клуба или в коридора на комуналната квартира. Традиционното руско юначество — пиянството по време на храмови празници, пиянските побоища, задяванията на жени, мръсните псувни — всичко това ни е до болка познато и ни се струва много по- страшно от тайнствения свят на апашите, за който имаме — по вина на художествената литература — съвсем смътна представа. Единствено служителите в криминалната милиция имат реален поглед върху хулиганите и крадците; но от творчеството на Лев Шейнин става ясно, че това знание не винаги се използва правилно.
Не знаем какво е това апаш, какво е печизчия, какво е крадец, крадец-рецидивист. Смятаме за прочут погромаджия някой, който е откраднал прането, простряно да съхне пред нечия вила, след което седнал да се напие в бюфета на гарата.
Не се досещаме, че човек може да краде, без да е апаш, без да е от „престъпния свят“. Не разбираме, че човек може да убива и да краде, без да е погромаджия. Естествено, апашът краде. Той живее от това. Но не всеки крадец е апаш и тази разлика непременно трябва да се разбере. „Престъпният свят“ съществува отделно от другите кражби, отделно от хулиганството.
Наистина, на „потърпевшия“ му е все едно кой е задигнал от жилището му сребърните лъжици или модерния скъп костюм — някой апаш, крадец-професионалист, но не апаш, или комшията, който преди това никога не е крал. За това си има криминална милиция.
