Но почитателят на оперната музика не можа да си спомни името на нито една от оперите, които бе слушал с такова увлечение.
Юзик явно се беше изсилил и тази тема се прекрати. Естествено, той бе измъкнал „вкуса“ си към операта от „романите“, които неведнъж е слушал вечер в затвора.
А и за времето, прекарано зад решетките, Юзик явно бе преувеличил — бе повторил нечия чужда фраза, на някой по-мастит престъпник.
Апашите разправят, че в момента на кражбата изпитват особено вълнение, онази специфична вибрация на нервите, която сродява акта на кражбата с творческия акт, с вдъхновението; че изпадат в своеобразно психологическо състояние на нервно вълнение и подем, което по своята привлекателност, пълнота, дълбочина и сила не може да бъде сравнено с нищо.
Казват, че в този момент крадецът изпитва неизмеримо по-силни преживявания, отколкото картоиграчът на зелената маса или по-точно възглавница — традиционната „маса за игра на карти“ в престъпния свят.
— Пребъркаш някого — разказваше един джебчия, — а сърцето ти тупа ли, тупа… Хиляди пъти ще умреш и ще възкръснеш, докато измъкнеш този проклет портфейл, в който парите може да са само две рубли.
Случват се и съвсем безопасни кражби, но „творческото“ вълнение, апашкото „вдъхновение“ винаги е налице. Усещането за риск, за хазарт, за живот.
Крадецът изобщо не се интересува от човека, когото обира. В лагера крадецът често пъти задига парцали, които ни най-малко не му трябват, само и само за да открадне, още веднъж да изпита „сладката мъка“ на кражбата. „Заразени“ — така ги наричат апашите. Но привържениците на „чистото изкуство“ в кражбата не се срещат често в лагерите. Повечето предпочитат грабежите, наглите, откровени грабежи, когато изтръгват от жертвата си пред очите на всички сако, шал, захар, масло, тютюн — всичко, което може да бъде изядено, и всичко, което може да служи за залог при играта на карти.
Един крадец от железниците ми разправяше за особеното вълнение, което изпитвал при отварянето на някой „гепен“ (откраднат) куфар. „Не отключваме закопчалките — казваше той. — Фраснеш го в някой камък — и готово.“
Това апашко „вдъхновение“ е много далеч от човешката смелост. Смелост не е точната дума. Това си е чиста, безгранична наглост, която може да бъде спряна само от здраво издигнати бариери.
Дейността на крадеца не се съпътства от никакви психологически натоварвания и душевни преживявания.
Картите заемат много важно място в живота на апашите.
Но не всички играят на карти настървено, като „болни“, губейки в битката последните си панталони. Но и не е позорно да загубиш до такава степен.
Всички апаши обаче владеят картите. Има си хас. Според „рицарския кодекс“ това е задължително за „човека“ от престъпния свят. Не са много хазартните игри на карти, които са задължителни за всеки апаш и на които той се учи от дете. Младите апашорчета постоянно тренират и как се правят карти, и как се залага с „горница“.
Между другото този картоиграчески израз, означаващ увеличаване на залога (с „горница“), Чехов в своя „Остров Сахалин“ го е записал като „залъгорница“ (!) и представя това за термин на престъпниците- картоиграчи. Тази грешка фигурира във всички издания на „Остров Сахалин“, дори и в академичните. Писателят просто не е чул добре един най-обикновен картоиграчески израз.
Престъпният свят е много консервативен. Традициите в него са извънредно силни. Затова там са се запазили игри, които отдавна са изчезнали от живота в днешно време. Статският съветник Щос от Гоголевия „Портрет“ продължава да съществува в престъпния свят. Играта „щос“, която датира от сто години, е получила друго, лексически по-подходящо име — „стос“. В един от разказите на Каверин безпризорните пеят известен романс, променяйки го според своите разбирания и вкус: „Черната роза, ’блем на тъгата…“.
Всеки апаш е длъжен да умее да играе „стос“, да белязва картите като Герман или Чекалински.
Втората игра — но първа по популярност — е „бурата“: така апашите наричат играта на „тридесет и едно“. Подобна на „двадесет и едно“, бурата си остана игра на престъпния свят. Апашите не играят помежду си на „двадесет и едно“.
Третата, най-сложната игра, при която се записва, е „терц“ — вариант на играта „петстотин и едно“. Играят я майсторите, изобщо „старшите“, аристокрацията на престъпния свят, онези, които са по- грамотни.
Всички апашки игри на карти се отличават с голям брой правила. Те трябва добре да се знаят — печели онзи, който ги помни най-добре.
Играта на карти винаги е двубой. Апашите никога не играят повече от двама души, винаги един срещу един, от двете страни на традиционната възглавница.
Изгуби ли всичко единият — с победителя сяда да играе друг и докато има с какво да „отговаря“, двубоят продължава.
Според правилата, според неписаните правила, спечелилият няма право да прекрати играта, докато получава „отговор“ — панталон, пуловер, сако. Обикновено цената на „разиграваната“ вещ се определя от играещите — разиграва се като паричен залог. Трябва да помниш всички сметки и да умееш да се защитиш — да не позволиш да те излъжат в сметките, да те преметнат.
Лъжата при игра на карти се смята за проява на доблест. Противникът трябва да забележи лъжата ти, да те изобличи и по този начин да спечели „раздаването“.
Всички картоиграчи-апаши са мошеници, но така и трябва да бъде — умей да изобличиш, да разкриеш, да докажеш… Именно това е целта на играта — да се лъжат, да показват мошенически „фатки“, да се изобличават взаимно.
Сражението на карти — ако става на безопасно място — представлява безкраен поток от взаимни обиди и мръсни псувни; на този фон се играе. Старите апаши разправят, че по времето на тяхната младост, през двадесетте години, не били псували толкова много, докато играели карти — нито толкова мръсно, нито толкова цинично, колкото сега. Побелелите патриарси на престъпния свят клатят глави и шепнат: „О, времена! О, нрави!“ С всяка изминала година поведението на апашите става все по-отвратително.
В затворите, в лагерите картите се правят саморъчно, с невероятна бързина — механизмът на изработването им е усъвършенствуван от много поколения апаши; в затвора картите се изготвят по най- рационалния и достъпен начин. За тази цел е необходимо лепило от брашно, т.е. от хляб, от дажбата, която винаги е подръка и която може да се сдъвче, за да се получи лепило. Трябва хартия — за целта е подходящ вестник, амбалажна хартия, някоя брошура или книга. Нужен е и нож — но в коя ли затворническа килия, в кой лагерен етап няма нож?
И най-важното, необходим е химически молив за оцветяване — ето защо криминалните толкова грижливо пазят графитите на химическите моливи по време на всеки обиск. Те служат за две неща. Озовеш ли се в критична ситуация и сложиш ли си стружки от графита на химически молив в очите — фелдшерът или лекарят са длъжни да те изпратят в болница. Случва се болницата да е единственият изход от трудното, опасно положение, в което се е озовал апашът. Ако медицинската помощ закъснее, става лошо. Мнозина апаши са ослепели след това рисковано начинание. Но не са малко и апашите, избегнали опасността и спасили се в болницата. Това е второто предназначение на химическия молив.
Младите „началничета“ си мислят, че престъпниците използват химическите моливи за фалшиви печати, щемпели, документи. Използването им за подобни цели е много рядко и, разбира се, за такова нещо е нужен не само химически молив.
Основното, заради което апашите търсят и грижливо пазят химически моливи, причината, поради която те са много по-ценни от обикновените моливи — това е използването им за оцветяването на картите за игра, за „печатане на карти“.
Първо се изрязва „шаблонът“. Това не е дума от апашкия жаргон, но се среща много често в затворническия речник. Прави се шаблон на знака на боята — апашките карти не се различават по цвят, при тях няма червено и черно, „руж“ и „ноар“. Всички са един цвят. Валето е с два знака на съответната боя — нали съгласно международните правила то дава две точки. Дамата е с три съединени знака. Попът —
