с четири. Асото — с няколко съединени в центъра знака. Седмиците, осмиците, деветките и десетките се изработват в обичайния им вид — като картите, произведени от държавата-монополист.
Сдъвканият хляб се прекарва през парцалче и с полученото първокачествено лепило се залепват по два тънки листа хартия, сетне се изсушават и се нарязват с остър нож на необходимия брой карти. Графитът от химическия молив се увива в друго парче плат, навлажнява се и печатарската машина е готова. Шаблонът се поставя върху картата, мацва се с виолетовата боя и тя оставя нужния знак върху лицевата страна на картата.
Ако хартията е плътна, както е в академичните издания, то тя просто се нарязва и направо се „печатат“ картите.
За направата на едно тесте (заедно със сушенето) са необходими два часа.
Това е най-рационалният начин за изготвянето на карти за игра — начин, подсказан от вековната практика. Рецептата е подходяща при всякакви условия и е общодостъпна.
По време на всички „тараши“, а също така и от всички колети охраната най-старателно изземва химическите моливи. За това си има изрична заповед.
Разправят, че апашите разиграват на карти волнонаемните момичета — нещо подобно има в „Аристократи“ на Погодин. Според мен това е една от „измислените легенди“. Никога не ми се е случвало да видя сцени като в „Казначейшата“ от Лермонтов.
Говори се, че апашите губят на карти дори някое палто, което още е на гърба на балъка. И такова нещо не ми се е случвало да видя, макар че в това няма нищо невероятно. Все пак ми се струва, че в случая става дума за загуба „на вересия“ и палтото или нещо равностойно е трябвало да бъде отнето, откраднато в определен срок.
В играта има такъв момент, когато след променливо щастие съдбата накланя везните на успеха на едната страна към края на второто или третото денонощие от началото на играта. Загубено е всичко и играта свършва. Зад гърба на спечелилия се издигат планини от пуловери, панталони, шалове и възглавници. Загубилият се примолва: „Дай ми шанс, раздай още веднъж, дай ми на заем, утре ще ти върна «вересията».“ И ако победителят е великодушен, той се съгласява и играта продължава, като партньорът залага „на вересия“. Той може да спечели, щастието може да му се усмихне, може да си върне едно след друго всички неща, да възкръсне и да излезе победител… Но може и да загуби.
„На вересия“ се играе само веднъж и определената сума не се променя, срокът за връщане на дълга не се отлага.
Ако вещта или парите не бъдат върнати навреме, победеният се обявява за „неплатежоспособен“ и има само един изход — или да се самоубие, или да избяга от килията, от лагера, да избяга накрай света — длъжен е в срок да плати дълга си от загубата на карти, дълга на честта!
И точно тогава се появяват чуждите палта, още пазещи топлината от тялото на балъка. Какво да се прави! Апашката чест, по-точно апашкият живот е по-скъп от някакво си палто на балък.
Вече говорихме за най-долните потребности, за тяхното качество и размах. Тези потребности са много своеобразни и са безкрайно далеч от всичко човешко.
Има още една гледна точка за поведението на апашите. Уж че това са хора с болна психика, нещо като невменяеми. Не ще и дума — много често те са истерици и неврастеници. Прословутият апашки „дух“, способността да се „изфукат“ говорят за разклатена нервна система. Апаши със сангвиничен или флегматичен темперамент се срещат много рядко. Прочутият джебчия Карлов по прякор Предприемача (за него през тридесетте години писаха във вестник „Правда“ — когато го заловиха на Казанската гара в Москва) беше пълен, шкембелия, с розови бузи, жизнерадостен мъж. Но той е изключение.
Има учени-медици, които смятат, че всяко убийство е резултат от психоза.
Ако криминалните престъпници са психически болни, те би трябвало постоянно да се намират в лудниците.
На нас ни се струва, че престъпният свят е особен свят на хора, които са престанали да бъдат хора.
Този свят е съществувал винаги, съществува и сега, разлагайки и тровейки с дъха си нашата младеж.
Цялата психология на апашите се гради на старото, от памтивека наблюдение на криминалните, че жертвата им никога не би постъпила, не би помислила или сторила онова, което с леко сърце и спокойна душа са готови да направят апашите — ежедневно, ежечасно. В това е тяхната сила — в безкрайната наглост, в липсата на какъвто и да било морал. За апаша няма нищо „прекалено“. Дори в съответствие със своя „закон“ той да не смята за чест и доблест да пише доноси срещу „балъка“, все пак няма нищо против, преследвайки лична изгода, да направи и да предостави на началството политическа характеристика за който й да е свой съсед „балък“. През 1938 година и по-късно, до 1953 година, са известни буквално хиляди посещения на апаши при началството на лагерите със заявления, че те, истинските „приятели на народа“, се чувстват длъжни да доносничат срещу „фашистите“ и „контрареволюционерите“. Тази дейност имаше масов характер — предмет на постоянна, изключителна омраза на апашите в лагера винаги беше интелигенцията — всички тези „Иван-Ивановичи“.
Някога джебчиите бяха най-квалифицираната част от престъпния свят. Майсторите на кражбите от външните горни джобове минаваха дори през нещо като обучение, овладяваха техниката на своя занаят, гордееха се с тясната си специалност. Те предприемаха продължителни „пътувания“, в които от началото до края на „гастролите“ оставаха верни на умението си, без да се занимават с грабеж или мошеничество. Малките присъди за джебчийство, удобната плячка — чисти пари — ето двете обстоятелства, привличащи крадците към джебчийството. Умението да се държат добре във всяко общество, за да не се издадат, също беше едно от важните достойнства на майстора-джебчия.
Уви, паричната политика сведе „печалбите“ на джебчиите до мизерно равнище в сравнение с риска и отговорността. „По-доходно и по-очарователно“ се оказа вулгарното задигане на простряно пране — то струва по-скъпо от съдържанието на който и да е портфейл, измъкнат в автобуса или в трамвая. Не ще намериш хилядарки в нечий джоб, а всяка дреха, дори след отбиване от цената за това, че е крадена, ще струва повече, отколкото парите в кой да е портфейл.
Джебчиите смениха специалността си и се вляха в редиците на „печизчиите“.
И все пак „апашка кръв“ не е синоним на „синя кръв“. „Апашка кръв“, „капка апашка кръв“ може да има и у някой „балък“, ако той споделя част от апашките убеждения, ако помага на криминалните, ако уважава апашките закони.
„Капка апашка кръв“ може да има дори у следователя, който разбира душата на престъпния свят и тайно съчувства на този свят. Дори (при това доста често) у началника на лагера, който съществено смекчава режима на апашите не срещу подкуп и не в резултат на заплахи. „Капка апашка кръв“ има и у всички „Кучета“1 по света — неслучайно някога са били апаши. Хора, в чиито вени тече капка апашка кръв, могат да помогнат с нещо на крадеца и престъпникът знае това. „Апашка кръв“ имат всички „зарязали занаята“, т.е. скъсалите с престъпния свят, престаналите да крадат, върналите се към честния труд. Има и такива — те не са „кучета“ и затова „зарязалите занаята“ не будят омраза. При повод, в трудна минута, те дори могат да помогнат — ще се обади „апашката кръв“.
„Показвачите“, прекупвачите на крадено, стопаните на свърталища несъмнено са хора с „апашка кръв“.
Всички „балъци“, така или иначе оказали помощ на някой крадец, имат, както казват криминалните, „капка апашка кръв“.
Това е подла, снизходителна похвала на престъпника за всички съчувстващи на апашките закони, за всички, които апашите лъжат и на които плащат с това евтино ласкателство.
Информация за текста
© Варлам Шаламов
© 1994 Александър Талаков, превод от руски
