да се навираме в света на рецидивистите с нашите морални мерки?
Може би „честната дума на апаш“, дадена не на балък, а на някой авторитет от престъпния свят, е истинска честна дума?
Точно това е романтичният елемент, който вълнува юношеското сърце, който сякаш оправдава, сякаш привнася някаква макар и своеобразна „морална чистота“ в апашкия бит, в отношенията между хората вътре в този свят. Може би понятието подлост е различно за света на леваците и за престъпния свят? Сиреч душевните преживявания на апашите се управляват по техни си закони. И само ако погледнем от тяхната гледна точка, ще разберем и признаем спецификата на апашкия морал.
Това им изнася и на някои по-умни апаши. Те нямат нищо против да баламосат наивниците и по този въпрос.
Всяка кървава подлост по отношение на балъка е оправдана и осветена от законите на престъпния свят. Но по отношение на другарите си апашът като че ли би трябвало да бъде честен. Към това го призовават апашките скрижали, нарушителите ги очаква сурова разплата.
Всичко това, от първата до последната дума, също е театралничене, лъжа. Достатъчно е да се наблюдава поведението на законодателите-апаши в труден момент, когато нямат подръка достатъчно балъци, когато им се налага да са предимно сред свои.
По-прочутият апаш, „по-авторитетният“ (думата „авторитет“ е много популярна при тях: „придоби авторитет“ и т.н.), физически по-силният преживява, като потиска по-дребните крадци, които му мъкнат храна и му прислужват. И ако се налага някой да ходи на работа, то апашката върхушка изпраща своите по-млади другари и вече иска от тях същото, което преди е искала от леваците.
Страшната поговорка „ти умри днес, а пък аз утре“ започва да се повтаря все по-често и по-често с цялата си кървава реалност. Уви, в апашката поговорка няма никакъв преносен смисъл, никаква условност.
Гладът принуждава апаша да отнема и изяжда дажбите на по-малко „авторитетните“ си другари, да ги праща на експедиции, които нямат нищо общо със спазването на апашките закони.
Навсякъде се разпращат заплашителни бележки с настояване за помощ и ако има възможност да се изкара с труд парче хляб, а няма от кого да се открадне — по-дребните апашори отиват да работят, да „опъват“. Изпращат ги на работа така, както ги пращат да убиват. За убийството се разплащат не главатарите — те само осъждат на смърт. Убийци са дребните апаши, те правят това от страх за собствения си живот. Убиват или избождат очи (много разпространена „санкция“ по отношение на балъците).
В трудно положение апашите също така доносничат един срещу друг пред началството. Да не говорим за доносите срещу „леваците“, „Иван-Ивановичите“ и „политиците“. Тези доноси са начин за облекчаване на живота на апашите, повод за особена гордост.
Рицарските наметала падат и остава голата подлост, с която е пронизана философията на апаша. В трудни условия тази подлост логично се обръща срещу собствените другари по „орден“. В това няма нищо чудно. Подземното престъпно царство е свят, в който като цел се поставя алчното задоволяване на долните страсти, където интересите са скотски, по-лоши от скотски, защото всеки звяр би се уплашил от постъпките, които апашът върши с лекота.
(„Най-страшният звяр е човекът“ — това е един много разпространен израз, също буквален, абсолютно реален.)
Представителят на този свят не е в състояние да прояви духовна твърдост в положение, когато го заплашва смърт или продължителни физически мъчения — тогава той не я демонстрира.
Би било голяма грешка да се мисли, че понятия като „пия“, „гуляя“, „развратнича“ са еднакви със съответните понятия от света на балъците. Уви! Всичко балъшко изглежда безкрайно целомъдрено в сравнение с дивите сцени от апашкия бит.
В болничната стая при апашите, уж болни (разбира се, симуланти и мошеници) се намъква (дали по повикване или по собствена инициатива) някоя покрита с татуировки проститутка или „печизчийка“ и през нощта (след като дежурният санитар е заплашен с нож) при тази новоизпечена света Тереза се събира апашката дружина. Всички, които имат във вените си „апашка кръв“, могат да участват в това „удоволствие“. По-късно задържаната, без да се смущава и без дори да се изчерви, обяснява, че е дошла „да помогне на момчетата — те я помолили“.
Всички криминални са педерасти. Край всеки по-известен апаш в лагера се навъртат млади хора с подути, мътни очи: „Зойки“, „Манки“, „Верки“ — апашът ги храни и спи с тях.
В едно от отделенията на лагера (където не цареше глад) апашите опитомиха и развратиха една кучка. Хранеха я, милваха я, сетне спяха с нея като с жена — открито, пред очите на цялата барака.
На хората не им се вярва, че подобни случаи са нещо обикновено — толкова са чудовищни. Но това е ежедневие.
Имаше една златна мина с много затворнички, които копаеха каменистата почва и гладуваха. Апашът Любов успя да се вреди да „работи“ там.
„Ех, чудесно си поживях нея зима — спомняше си той. — Там, разбира се, всичко се правеше за хляб, за дажбица. И условията, уговорката беше следната: даваш й дажбата в ръцете — яж! Докато аз я оправям, тя трябва да изяде дажбицата, а каквото остане — вземам си го обратно. Та получавам аз сутринта дажбата си и я пъхам в снега! Като замръзне — колко може да изгризе една фуста…“
Не е за вярване, че човек може да измисли подобно нещо.
Но апашите не са хора.
В лагерите дават на затворниците дребни суми на ръка — остатък, след като са им удържали за „комуналните услуги“ от рода на конвой, брезентови палатки за живеене при температура минус шестдесет градуса, затвор, прехвърляне от място на място, лагерно облекло, храна. Остатъкът е мизерен, но все пак е нещо като пари. Перспективата е изкривена и дори нищожната „заплата“ от 20–30 рубли на месец буди интерес у затворниците. За тези пари може да се купи хляб, много хляб — та това е най-съкровената мечта, най-силният „стимул“ по време на тежката многочасова работа в забоя, в мраз, на гладно и на студено. Кръгът от интереси е стеснен, но от това интересите не стават по-слаби, нищо, че хората са се превърнали в получовеци.
Парите, заплатата се дават веднъж месечно и в този ден криминалните обхождат всички бараки на балъците, като ги карат да им дават парите — половината или всичките, в зависимост от съвестта на изнудвачите. Не им ли дадат с добро — отнемат всичко насила, с побой — с лост, кирка, лопата.
И без апашите има предостатъчно кандидати за тези пари. Често пъти бригадите, които имат по-добър порцион, бригадите, където храната е повече, биват предупреждавани от бригадира, че работниците няма да получават пари, че те ще са за десетника или нормировчика. А ако не са съгласни, тогава порционът им ще намалее и по този начин арестантите се обричат на гладна смърт.
Събирането на „данък“ от страна на началниците — нормировчици, бригадири, надзиратели — е повсеместно явление.
Грабежите на апашите се срещат навсякъде. Изнудването е узаконено и не учудва никого.
През 1938 година, когато между началството и криминалните имаше почти официален „конкордат“, когато апашите бяха обявени за „приятели на народа“, големите началници търсеха сред престъпниците опора, оръдия за борба с „троцкистите“, с „враговете на народа“. С апашите се провеждаха дори „политзанятия“ — в културно-възпитателните части, където работниците от културния фронт им разясняваха симпатиите и надеждите на властите и ги молеха за помощ при унищожаването на „троцкистите“.
— Тези хора са изпратени тук, за да бъдат унищожени, а вашата задача е да ни помогнете в тази работа — това са точните думи на инспектора от културно-възпитателната част на мина „Партизанин“ Шаров, казани от него по време на едно такова „занятие“ през зимата, в началото на 1938 година.
Криминалните отговориха с пълно съгласие. Има си хас! По този начин си спасяваха живота, ставаха „полезни“ членове на обществото.
В лицето на „троцкистите“ те срещнаха дълбоко ненавижданата от тях „интелигенция“. Освен това според разбиранията им това бяха „началници“, изпаднали в беда, началници, които ги чакаше кървава разплата.
С пълното одобрение на началството апашите се заеха с пребиването на „фашистите“ — през 1938 година нямаше друг прякор за осъдените по петдесет и осми член.
